Култура на разсейването (Джо Краус)

Култура на разсейването

Джо Краус

(превод: И. Димов)

Преди време направих кратка презентация на тема наречена “SlowTech”. Исках да покрия три аспекта:

1. Създаваме и подкрепяме култура на разсейването, в която сме нарастващо откъснати от хората и събитията около себе си и нарастващо неспособни да задържаме вниманието си дългосрочно върху нещо. Хората днес се чувстват тревожни, когато мозъкът им не е стимулиран.

2. Правейки това губим някои много важни неща. Ключовите съставки на креативността и генерирането на идеи са под заплаха да изчезнат, защото запълваме цялото си свободно време със стимулация. Пречим на истинските междучовешки отношения като приоритизираме телефоните си пред хората, които са физически с нас.

3. Какво можем да направим? Този път неизбежен ли е или балансът може да бъде възстановен?

 

Част 1. Криза на вниманието

 

Искам да ви задам въпрос: щастливи ли сте от връзката ви с телефона си? Мислите ли, че е здравословна?

Аз не мисля, че имам здравословна връзка с моя. Чувствам постоянна нужда да го извадя от джоба си – да проверя и-мейла, да чатя, да видя дали нещо интересно се случва ТОЧНО СЕГА. Постоянно притегля моето внимание. Ако му позволя, лесно запълва дупките в деня ми – някои от които дупки на скука, други – на усамотение.

Във времето преди смартфоните влизахме в интернет средно пет пъти на ден за по-дълги периоди. Днес, със смартфоните, влизаме 27 пъти на ден [данни от 2012]. Ефектът от това е, че сме нарастващо разсеяни. Ставаме все по-малко и по-малко способни да се концентрираме върху нещо за периоди от време, които преди са се смятали за разумни.

Забавната част на разсейването е, че е влошаващо се състояние. Колкото по-разсеян си, толкова по-вероятно е да се разсееш още. Някои хора наричат прехвърлянето на вниманието между неща, които си съперничат за него, мулти-таскинг. Като че ли сме компютър с два процесора задействали два различни процеса едновременно. Само че не сме. Многобройни изследвания на мозъчната активност показват, че това, което наричаме „мулти-таскинг“ при хората, не е никакъв мулти-таскинг. Просто мозъкът ти се опитва много бързо и често да прехвърля вниманието ти между две задачи. Насам, натам, колкото може по-бързо. Доказано е, че не само сме по-глупави като го правим (средно 10 IQ точки – това е като да не спиш цяла вечер), но сме също и 40% по-малко ефективни в каквото и да правим. Любимото ми нещо за мулти-таскинга е, че колкото повече го правиш, толкова по-зле се справяш. Вижте, това е едно от малкото неща, в които ставаш по-лош, колкото повече ги практикуваш.

Причината това да е така е, че като практикуваш разсейване (каквото мулти-таскингът всъщност е – обръщане на внимание на нещо, което те разсейва от другото нещо, на което първоначално си обръщал внимание), ти тренираш мозъка си. Тренираш мозъка си да обръща внимание на разсейващи неща. Колкото повече тренираш мозъка си да го прави, толкова по-разсеян и неспособен си да се фокусираш дори за кратки периоди върху двете или трите неща, които си опитвал да свършиш с „мулти-таскинга“ си първоначално.

Всички ние имаме в джоба си устройство, което е мощен, пристрастяващ „разсейвач” (distractor). Колкото повече тренираме мозъка си да му обръща внимание, толкова по-разсеяни ставаме. Но защо не можем да отместим поглед? Защо, изглежда, повечето от нас ставаме жертва на тези устройства, въпреки че знаем, че ни създават проблем. Две причини, според мен.

Първата е, че сме мал-адаптирани към тези устройства, в биологичен смисъл. Когато нашите предци си седели в саваната, дърветата в близост започнали да шумолят. Тези, които не се обърнали да видят лъва, който идва да ги изяде НЕ са наши предци. Тези, които са погледнали, за да видят, че е безобидна птичка, са. Ние сме предзададени да обръщаме внимание на нова стимулация.

Втората причина е нещо, което казината знаят от много време. За да илюстрирам, нека ви попитам дали знаете коя е най-печелившата част от игрите в казиното? Ротативки (познати също като Slot machines). Ротативките са изключително доходни, защото използват принцип наречен „случайно изплащане“ („random payout”). Излиза, че ако дърпаш ръчката и стане предсказуемо кога печелиш, ти го забелязваш много бързо и спираш да дърпаш. Но направиш ли наградата случайна, хората имат сериозни затруднения да спрат. Някои дърпания са нищо, някои ти дават малко, и от време на време имаш джакпот. Мисли за чат и имейл известията на телефона си в този контекст. Някои не са важни. Други са. И рядко нещо наистина спешно пристига. Това е случайно изплащане в джоба ти.

Впечатляващо е за мен, че всички се оглеждаме един в друг и виждаме себе си как не се справяме, като възрастни, и даваме тези устройства на децата очаквайки те да се справят по-добре. Ами няма да се справят. Всъщност, както родителите на тийнейджъри знаят, се справят далеч по-зле.

Знаете ли средния брой на текстови съобщения, който една 13-17-годишна тийнейджърка изпраща и получава всеки месец? Средният?: 4000. Това прави едно на всеки 6 минути, в които е будна. Момчетата не са много по-добре с 3000.

Помисли за това. Прекъсван си веднъж на всеки 6 минути.

Какъв вид култура създава това? Какъв вид трениране на ума прави?

Бих казал, че това, което се случва е, че приличаме на неправилно оформен бодибилдър, който тренира само горната част на тялото си и има много мънички крака. Ние драстично свръх-развиваме частите на бързомислещия, на-щрек-мозък (на щрек като при човека в саваната, който не беше изяден от лъва) и оставяме креативната, съзерцателна, дългосрочна, консолидираща мисли и търсеща усамотение част на мозъка да атрофира като не я използваме. И, за мен, това е едновременно тъжно и опасно.

 

Част 2. Какво губим в резултат на краткотрайното умение за концентрация и лесната разсеяност?

 

Любимото ми обобщаващо изказване по темата принадлежи на Шери Търкъл (Sherry Turkle), професор към Масачузецския институт по технологиите (MIT), който изследва технологиите и обществото. „Ние сме самотни, но се страхуваме от близост. Дигиталната свързаност предлага илюзията за сприятеленост без изискванията на истинското приятелство. Очакваме повече от технологиите и по-малко един от друг.“

Губим обноските си на най-основно ниво. Сърцевината на обноските е вземането предвид на другия. Взаимното признаване един друг.

Колко пъти жена ви ви е мрънкала, защото вместо да давате цялото си внимание да я слушате, сте си гледали телефона. Какво послание изпраща подобно поведение? „Има нещо по-важно от теб и не е тук в тази стая.“

Второто нещо, което губим, е креативност, идейност. Помислете за вашите примери, когато сте се чувствали максимално креативни или даващи 100% от себе си. Може да е бил най-добрият ви рунд на голф или решаване на компютърен проблем. Каквото и да е било, най-вероятно сте били ИЗГУБЕНИ В МОМЕНТА, напълно абсорбирани в това, което правите. Били сте в "зоната". Вниманието ви е било фиксирано, спокойно и в настоящето.

Веднъж преживели „зоната“, повечето от нас искат да се върнат там. Това е чувство на върхово представяне, върхова креативност, върхово чувство за живот.

Кое е номер едно мястото, на което хората имат идеи? Под душа. Защо под душа? Защото там няма много за правене, отпуснати сме. Умовете ни странстват, но не са постоянно бомбардирани с нова информация (поне докато не можем да вземем телефоните си под душа, по което съм сигурен, че се работи...). Душът е gap time (време-дупка) в графика. Време, в което мозъка ни да направи връзки и да генерира идеи. Креативността изисква такова време.

Преди дупките се случваха през цялото време. Сега те изчезват. Обядваш с приятел и той отива до банята. Дупка. Сега си изкарваш телефона, защото да не си стимулиран те прави тревожен. Чакане на опашка пред банката. Преди е било дупка. Сега е възможност да изпратиш имейл или съобщение.

Не мислехме, че дупките и „скуката“ са ценни. Сега, когато ги губим, започваме да усещаме колко важни всъщност са били.

Казано просто, в сърцевината на креативност, идея, въображение и човечност е умението да отдаваш внимание на КАКВОТО И ДА Е – включително нашите идеи, поток на мисли, един на друг. И това е, което е най-застрашено.

Надявам се, че до момента ви убедих в някои неща: имаме криза на вниманието, предимно причинена от тези устройства, които са с нас навсякъде, и ще става по-зле докато не станем съзнатилни спрямо факта, че има цена за позволяването на вниманието и съзнанието ни да бъдат константно фрагментирани – цена за нашите връзки, общество и креативност.

 

Част 3. Какво можем да направим.

 

Би било много хубаво, ако можех да кажа, че решението е да спрем да използваме устройствата си. Но това има два проблема: устройствата имат стойност – дават ни информация в ръцете ни, за която никой не е мечтал дори преди 30 години. Би било като да кажем на бодибилдъра с развито горно тяло да спре да тренира. „Направи гърдите и гърба си слаби, за да подхождат на краката ти." Напротив, мисля, че решението е да балансираме трениране на на-щрек-мозъка, каквото правим всеки ден, с тренировка, която подсилва дългосрочното мислене и внимание. Искаме да преодолеем страха от скука, тревожността от липсата на стимулация, да осмислим ценността на дупките в графика и те да не предизвикват тревожност. В аналогията с тренировките – не искаме да спираме да тренираме горната част на тялото, а да започнем да тренираме крака.

Така че как можем да направим тези неща?

Една от стъпките, според мен, е да си вземаме седмична почивка от устройствата. Да вземем почивка от разсейването. Аз вече започнах. От изгрева в неделя до момента, в който сложа децата да спят, не използвам телефон, имейл, телевизор, радио. Книгите са приемливи, но на дневна светлина. Искам да съм отворен към възможностите за gap time (дупка във времето).

Ето какво забелязах: трудно е. Всъщност е трудно. Умът ти жадува постоянен информационен поток предвид на какво си го подлагал. Когато му го откажеш, се чувства леко отчаян за него. Но по-интересно от асбтинентните ми симптоми беше, че когато се връщах онлайн, за да върша работа, можех да се концентрирам забележимо по-добре върху това, което правя. Освен почивката от разсейването, друга стъпка е активната тренировка на дълговременното внимание и съзнателност. За някои това значи зарязване на телефона и отиване на 15-минутна разходка. За други може да означава медитация. За други може да означава посещаване на църква или храм. Каквато и форма да има, направете го всекидневна практика на забавянето. Тренирайте тази част на мозъка.

Има малко академично движение наречено SlowTech. Главната идея на тези хора е доста интересна. Те забелязват, че основния начин, по който сме използвали технологии през последните 50 години е на работното място. И като резултат целият им фокус е бил върху продуктивност, ефективност и скорост.

Но при смартфоните, ние не виждаме работно устройство, а лайфстайл устройство (устройство за начин на живот). Устройство, което е винаги с нас, в джоба ни. Но всичкият хардуер, всичкият софтуер, всичкият потребителски интерфейс, които то притежава, носят със себе си 50 години на скрити предпоставки – че целта на съществуването му е да ни прави по-продуктивни и по-ефективни.

Членовете на SlowTech задават въпроса – можем ли да изменим смисъла на лайфстайл технологиите, за да обслужват различни цели. Например цели, свързани със създаване на истински връзки с хората около нас, насърчаващи истинско разбиране и задълбочаване на отношенията един с друг. Може ли нашата технология да ни помогне да забавим темпото и да се погледнем и видим един друг, вместо да транспортира нас и вниманието ни далеч един от друг? Надявам се.

 

Заключение

 

Представете си света след 10 години. Моят третокласник ще завършва гимназия. Как ще изглежда този свят? Предполагам, че ще бъде по-забързан от всякога. Че хората ще бъдат още по-разсеяни, още по-неспособни да обръщат внимание на нещо за даден период от време. Още по-малко способни да толерират скуката. Още по-малко способни да си обръщат внимание взаимно.

Сега си представете собственото си дете в рязък контраст с тази култура на разсейването. Функционално грамотно, но също балансирано. Спокойно присъствие, неразсеяно, не търсещо постоянна безмозъчна стимулация. С умение да създава истински междуличностни отношения като не сигнализира, че може би има нещо по-интересно на смартфона му за гледане. С умение да се фокусира върху проблем за дълго време.

Мисля, че най-големият подарък, който можем да дадем на децата си, е умението да бъдат съзнателни – да обръщат внимание на нещата и хората, които са непосредствено около тях. След 10 години това ще се усеща като нещо много, много различно от нормата. [Авторът се оказва прав. (Бел.пр.)]

Джо Краус

превод: Иво Димов

Източник:
Joe Kraus. We’re creating a culture of distraction, May 25 2012, < https://www.interaxiongroup.org/sites/default/files/media/pdf/kraus.pdf >