Смъртта на вдъхновението

"Присъединявайки се към душата, техниката ѝ даде всемогъщество. Но същевременно я прегази. Появи се „техническата душа“ – и вдъхновението умря." - Василий Розанов

(есе)

 

Смъртта на вдъхновението е сериозен проблем. И мисля, че е реалност. Мисля, че я виждаме ежедневно около себе си. В повечето от хората вдъхновението е мъртво. В голяма част от остатъка… да кажем, че вдъхновението е в кома – и може и да не се събуди.

Напълно в духа на Розанов и, съответно, в духа на по възможност по-неподправената вътрешна реч ще кажа, че техниката и вдъхновението са и са били в неразривна взаимовръзка. Ако се замислим, техниката се е появила чрез вдъхновение, но вдъхновението рядко се появява от техниката. Това, което последната е способна да породи, обаче може да се обърка за вдъхновение, но то е по-скоро леност, немотивираност, или пък инстинктивни стремежи за постижения, така да се каже „автоматични“ реакции на взаимодействието между човешко същество и техника от страна на човешкото същество. Много е странно. Дори може да се каже, че техниката превръща човека в техника. Но това пък значи ли, че човекът е „човек“ само заради вдъхновението си?

Да помислим какво всъщност е вдъхновение. Вдъхновението съдържа в себе си „дъх“, следователно „дух“ – то е дух, който е „вдъхнат“, което може да значи „вдишан“ или вкаран у човека от нещо външно (или от някого). Но какво изобщо значи „дух“ и кои са тези външни „нещо“ и „някой“? В продължение на тези етимологично-понятийни размисли следва следното: „духът“ или „дъхът“, „въз-духът“ означава самият живот. Човек диша, за да остава жив. (Техниката (или машината), естествено, не диша. Следователно това наистина е съществена разлика.)

А какво значи „вдъхновението“ във всекидневния език? Кога хората са „вдъхновени“? Също важен въпрос е: как се случва вдъхновението в мозъка? Подхващам веднага въпросите. Вдъхновен си, когато вършиш нещо по естествен начин, не по принуда, когато не вършиш действието, а „ставаш“ действието (когато „си“ самото действие). Хората казват „Вдъхнових се и направих [това и това].” Добре, ти защо се вдъхнови, как се вдъхнови? Понякога въпросът е и „какво те вдъхнови?“, което е малко по-лесно. Отговорите са: „не знам, стана от само себе си“ (вършителят е станал действието) или, в другия случай, „вдъхнови ме еди-какво-си“.

„Вдъхнови ме еди-какво-си“ е важно изказване, защото препраща към „външния вдъхновител“ споменат по-рано, и защото препраща към въпроса за физическото ставане на вдъхновението, за процесите в мозъка. Обикновено, ни вдъхновява досегът до някаква информация – без значение дали това е филм, лекция, песен, книга. Невробиологията го обяснява, горе-долу и накратко, така: наблюдавайки и възприемайки дадената нова информация мозъкът на човек автоматично извърша ред процеси и обвързва новата информация към вече познатата и „натрупана“ информация. Съответно в този процес се появяват противоречия или съгласия, след които идва „натрупването“ на нова информация. При някои от сблъсъците на вече позната и нова информация по една и съща тема се ражда нова идея, подобно на супер нова, която е синтез на рефлексията и изследването на старото познание (обект) през призмата на новото (предмет). Целият този процес е автоматичен и много често може да се нарече „вдъхновение“.

От само себе си се разбира, че има някои условия това да се случи. Например, за да е вдъхновен един човек, той трябва да се излага на и да търси нова информация. Следователно той трябва да има интереси и цели (с мотивацията и желанието към тях). Освен това, при процесът на възприемане има значение дали възприемащият възприема пасивно или активно. Пример за пасивно възприемане е гледане на видео или филм, а за активно – четенето. Обяснимо е лесно – един филм ти дава определен, конкретен интервал от време за възприемане на всеки следващ кадър, събитие, дума – ти си просто пасивният наблюдател (да, с мнение и рефлексия, но все пак ограничен до това). При четенето, четящият има всичкото време и възможности да спира и рефлектира върху прочетеното. Тогава, именно заради рефлексията, имаме по-добър шанс за вдъхновението и за това, което англоговорящите днес ще наричат „insight”.

Оттук, подчертавам значимостта на рефлексията. Неслучайно античните философи (стоици, питагорейци) са поставяли ударение върху това да имаш време в деня (най-често вечер), в което да размишляваш върху стореното от теб и върху случилото се през деня ти. Да си вземеш поуки и идеи за следващите дни. Казвали са „сутрин си дай наставления, вечер си дай отчет“.

Казах всичко казано дотук, защото е пряко обвързано със съвременното практикуване на рефлексия (която както виждаме, е свързана с вдъхновението), съвременното усещане за време и скука, и промените в ежедневния живот, които техниката и технологиите са въвели. За мен смъртта на вдъхновението е най-важно последствие (и най-важното изречение в заглавието). Тя настъпва с безкрайността на информацията и „привидното знание“, с безкрайността на възможностите за забавление, които са в джобовете на милиарди хора по планетата. Говоря за смартфоните като едно от новите и най-потентни въплъщения на техническия прогрес. Да, може да се каже, че те ни дават „всемогъщество“. Способни сме да правим и правим неща, които са били немислими - по хубавия начин - за предците ни от най-близките предишни исторически периоди. Но… проблемът е, че правим неща, които са немислими - и в лошия смисъл – за собствената ни биология. Припомням: “bios” – живот; животът се случва чрез дишане – „дъх“, „дихание“; животът съдържа вдъхновение.

Затова с тези всемогъщи играчко-интрументи, или инструменто-играчки, ние можем повече от всякога, но и сме прегазени от своето могъщество, своето „можене“, своите потенции.

Всеки е чувал някой да казва „нямам/не ми остава време“. Това значи, че човекът едва ли рефлектира, едва ли е вдъхновен. Натискът е от всички страни – действително човек се отчуждава от другите хора, от природата, от собствената си професия (емоционално).

Някога можейки по-малко, сме имали повече време за рефлексия и вдъхновение, имали сме цели, може би „епохата на вдъхновението“ (условно казано) дава ред на следващата епоха и те са в невидимо за човешкия субект балансиран цикъл на редуване. А може би отговорността е наша?... (Основният проблем накрая винаги се свежда до големите неотговорени философски въпроси (например за свободната воля).)

Понеже започнах отзад-напред ще се върна към другите ключови понятия за кратко. Прегазването, за мен, се състои най-вече във фрагментаризацията (на всичко: живота, информацията, обществото, културата); връщането към картинното мислене (в интернет хората не четат, предпочитат Instagram); безкрайния поток (когато можеш да scroll-ваш безкрайно надолу); фалшивите новини; и фалшивите гурута.

Всичко се свежда до две „скарвания“ – „скарването“ на човека с реалността, и на културата с природата (или биологията). (Можем да „поръсим“ малко психология на несъзнаваното и идеологии върху двата спора „на вкус“.)

Личното ми мнение – не може да има „техническа душа“ – поне в смисъла, в който разбирам втората дума. Душата е нещо, което е способно на вдъхновение. Техниката я „автоматизира“, „роботизира“.

Иво Димов

Заглавие/цитат: Василий Розанов. Апокалипсисът на нашето време (изд. „Захарий Стоянов“, София, 1998), с. 33

Изображение: „Nature versus Technology“ by Dansud