Зависимост (Габор Мате)

Зависимост (Габор Мате)

превод: И. Димов

„Долната източна част на Ванкувър, Британска Колумбия, е една от световните „кота нула“ на зависимостите. В радиус от няколко квадратни метра имаме хиляди хора, които инжектират, шмъркат и поглъщат наркотици от всякакъв вид и плащат скъпо за това. Тези хора често са извън закона, обсипани от много медицински проблеми поради инжекционната употреба на наркотици – включително психоза, ХИВ, хепатит C, рак. Умират от свръхдози. Това е окопна война и хората, които са войници умиращи на предните линии, са хората страдащи от зависимост. Ето къде работих в продължение на 12 години.

И това, което научих, може да бъде обобщено много, много кратко като кажа, че пристрастяването не е избор, който някой прави. Не е провал на морала. Не е етическо отклонение. Не е слабост на характера. Не е провал на волята (което е начинът, по който обществото го изобразява). Нито е наследено мозъчно заболяване (което е медицинска тенденция да се гледа на него). Но всъщност е отговор на човешкото страдание. И всички тези хора, с които работех, са били тежко травматизирани като деца. Всички жени бяха сексуално малтретирани. Всички мъже бяха травматизирани физически (някои сексуално), емоционално, отхвърлени. Това не е само моята перспектива, а и също това, което научната и изследователската литература показват. Така че пристрастяването е, вместо заболяване или човешки избор, всъщност опит да се избяга от страданието, временно.

По времето, в което отидох да работя там, вече бях практикувал със семейства 20 години. Бях виждал много и бях привикнал към въздействието на преживяванията в ранното детство върху психологията на възрастния и върху физиологията на мозъка на възрастния. Но просто не бях виждал дълбочината и степента, докато не отидох да работя там. Това наистина постави ударение и потвърди за мен, направи много осезаемо, как зависимостите са отговор на страданието, и че това, от което хората се нуждаят, в отговор на зависимостта не е осъждане или обикновен контрол на симптомите. Те имат нужда да им се помогне да се излекуват от тяхната травма. Защото става въпрос за нея.

В медиите, телевизията, културният образ на зависимите обикновено е на отчаяни хора, но без да се показва защо са отчаяни. Всичко, което показват, е отчаянието им за наркотика. И няма индикация какво предизвиква това отчаяние. И следователно ги виждате да се държат по всякакви дисфункционални начини – агресивни, или манипулативни, или неприятни. Но, отново, там няма триизмерно усещане за реалността на тези хора – какво наистина е това за тях.

Възможно ли е да излекуваме хората? Ако говорим според западния модел, където „Аз съм експертът и ти си този със заболяването. И аз ще те излекувам (както се лекува парче месо).“ – не. Отговорът на този въпрос, зададен по този начин, е „не“. Не е възможно. Ако питаш дали е възможно за хората да се излекуват от травма достатъчно – така че да не им трябва да продължават да бягат в зависимостите, така че да се понижи страданието от травмата им. Да, това е напълно възможно. Но… въпросът е при какви условия е възможно? И при условията, които се предлагат в Лондон (Великобритания), или Ванкувър (Британска Колумбия), или Ню Йорк (Ню Йорк), или което и да е място, при съответните социални условия, правни условия, и от гледна точка на медицинска практика, е малко вероятно. Защото подхождаме към проблема от грешната посока и с грешната перспектива.

Ако можех постоянно да демонстрирам, че с тази конкретна популация бих могъл да повлияя на 5 или 10 процента – процентна успеваемост да накараш хората да оставят зависимостите си зад себе си – щях да бъда приеман за гений. Защото нашите резултати са толкова лоши. Като казвам „нашите“, нямам предвид нашите конкретно във Ванкувър, а имам предвид, че общият модел за лечение на зависимост е лош по успеваемост с най-засегнатите сегменти на населението.

Пристрастяванията са като всичко друго – на степени. Така че много хора успяват да се излекуват от пристрастявания. Но най-закоравелите, най-вкоренените зависими – за тях е най-трудно. И също те са тези, за които обществото го прави най-трудно. Така че става още по-трудно да им се помогне. Да забравим, че не получават помощта, от която се нуждаят, те всъщност биват активно наказвани. И всъщност имаш травматизирани деца. Когато децата са травматизирани, това афектира себеусещането им, което включва дълбок срам. Защото детето винаги вярва, че причината е в него. Така че, ако съм нараняван така, значи трябва да съм ужасен човек; или, ако съм бил сексуално тормозен, защо не съм се защитил? Сигурно трябва да съм много слаб човек. Така че има дълбоко усещане за срам. След това има огромна емоционална болка, която се натрупва от тормоз и отхвърляне. Огромна емоционална болка, която е трудна за понасяне от хората. Сега те трябва да я облекчат със субстанции или други компулсивни поведения. Тогава самата травма – предвид че човешкият мозък развива общуването със средата – оформя невронните вериги по такъв начин, че човекът ще бъде по-склонен да открие облекчение от наркотика. Така самата физиология на мозъка е повлияна от ранната травма.

И после вземаш тези травмирани хора, и правиш навика им незаконен – не е нелегално да пиеш алкохол до смърт, не е нелегално да се разболееш с емфизем или рак на белите дробове чрез цигарите – но е нелегално да използваш други субстанции. Така че сега вземаш тези тормозени, травмирани хора, поставяш ги извън закона, затваряш ги в затвори, и ги преследваш целия им живот, третирайки ги като престъпници и лоши хора, провали, утайки, и по-малко „хора“. И после се чудиш защо не се подобряват.

Така че се получава затворен кръг на вземане на травматизирани хора и ре-травматизирането им и в същото време мислене „защо не слушат?“, „защо не се подобряват още?“, „защо не го откажат?“. Е, не го отказват, защото колкото повече ги боли, толкова повече имат нужда да избягат. С други думи, зависимостта не е била твоят проблем. Твоят проблем е, че си имал много емоционална болка, с която не знаеш какво да правиш. Така че зависимостта е всъщност опит за разрешаване на проблем. И когато кажеш „Защо хората използват субстанции?“ или „Защо стават зависими към нещо?“, отговорът е: защото имат проблем, с който не знаят какво да правят. И ако наистина разбираш тяхната зависимост, трябва да попитаме „Какво ти причини толкова много емоционална болка? И защо нямаш вътрешните ресурси (това не е съдене, а просто разследване) да се справиш с тази болка по по-креативен, гледащ напред, начин, който би ти помогнал да се справиш с болката, вместо да я задържаш?“

Така че, наистина това, което е станало, е, че зависимостта е дошла, за да ти помогне да разрешиш проблем, за който си нямал други решения към момента, и това е случаят при всички зависимости. Тогава защо хората употребяват? Защо хората изпадат в зависимости? Защото имат дълбоки емоционални проблеми, които нямат средства да разрешат сами. Затова употребяват.

Средният студент по медицина, до много скоро, не е чувал за думата „травма“ в образованието си – не се появява. Не говорим за нея, не говорим за въздействието ѝ върху мозъка, върху личността, върху емоционалния живот на хората, върху физическото им здраве. Не е дума, която споменаваме. Ние сме „травмофоби“. Както един лекар ми каза „Медицинската професия е травмофобна.“ Психиатрите днес са обучени главно в биологичния модел на психиатрията, където всичко се свежда до биологично мозъчно заболяване – „Ето, да ти дадем хапче.“ Последното нещо, за което повечето психиатри знаят как да говорят, е всъщност емоционалната болка или нейните корени в човешкия опит. Човек би си помисли, че те знаят как да го правят, но не знаят. Не са обучени на това. Не е част от доминиращата медицинска идеология. И, като физик, мога да ви кажа – харесваме да мислим за лекарствата като за наука и наистина има големи научни постижения в тази област. Но е толкова идеология, колкото и наука. И идеологията със сигурност има скрити допускания (предпоставки), които са скрити от хората, които вярват в същата идеология. И ако нещо е изключено от идеологията, ти просто няма да го видиш. И може да говориш на някого за твоята зависимост, и простият въпрос „Какво ти направиха? И как така изпитваш толкова много емоционална болка?“ не идва на ум на никого, който е трениран по класическия начин. Това, не важи само за физици, важи и за много психолози, които са по-заинтересовани да разрешат проблемите ти и да те накарат да преодолееш поведението, отколкото да зададат въпроса: „Добре. Откъде идва поведението? И какво все още носиш в себе си, което те кара да се държиш така? Как можем да ти помогнем да разрешиш това, което е вътре в теб?“ – не просто „Как да ти помогнем да промениш поведението си?“, а „Как да ти помогнем да промениш себе си?“. Последното е лекуване и то се случва вътре в човек, и не е въпрос на „някой лекуващ някого другиго“, но можем да напътстваме хората към излекуване, ако им задаваме правилните въпроси.“

 

Габор Мате 

Източник: The Best Explanation of Addiction I’ve Ever Heard – Dr. Gabor Maté
Превод: Иво Димов
Изображение: https://www.clevescene.com