Едипова майка (Джордан Питърсън)
Едипова майка (Джордан Питърсън)
превод: Иво Димов
„Тоталитарните форми, които сме виждали в миналото, са били предимно мъжки. Но може би виждаме нещо различно сега. Всъщност не мисля, че е различно – мисля, че е от подобен вид, но с различен суверен. Представете си, че има есенциална женска патология, точно както има есенциална мъжка патология, и есенциалната женска патология, която Фройд отбелязва, е „едиповата майка“. И „едиповата майка“ е майката, която става твърде близка с децата си и се асоциира с тях до твърде голяма степен, така че в опитите си да ги защитава, ги подкопава - фатално.
Има класическа репрезентация на женското в Запада и тя е Дева Мария. И ето една от репрезентациите - страхотна е и е извлечена от историята за Мария и змията в градината ѝ: Мария е стъпила с единия си крак върху змия и държи Христос нагоре и встрани в посока на противоположната страна. Точно това винаги са правели майките. Това е биологичен портрет на човешките жени – те държат техните бебета извън обсега на ужасния змей-хищник – очевидно, така се прави. Това е добре, но възрастните не са бебета. Както и децата. И ако ги третираш все едно са, ти ги подкопаваш, подриваш. Ти ги патологизираш, превръщаш ги в стари бебета. Това е грозно нещо и е фройдисткия кошмар.
Това се случва често в терапията. Може да си оплетен в ужасни отношения с баща си – това често е, защото той или е бил отсъстващ, или оскърбителен, или тираничен. Нещо такова. Но стандартната патология с майката е: тя е направила всичко за теб. Добре, тогава какво остава за правене за теб? Нищо, включително никога да не напуснеш. И това е мотивацията за жената, която не е нищо друго освен защитаваща майка, която няма друга роля освен подхранване на бебета. Просто ги поддържаш бебета и те няма да се махнат. (Може да те убият някоя вечер в съня ти. Но никога няма да се махнат.)
Много е комично да гледаме феминистите постмодернисти да дрънкат за липсата на реалност на пола (gender) и да изиграват архетипната поглъщаща майка по абсолютно същото време. За тях светът е разделен на хищници и бебета. Хищниците са зли и трябва да бъдат спрени, а бебета имат нужда от грижи. Е, това прави майката. Но възрастните не са бебета. И всичко, което правиш, е да ги унищожаваш, когато се отнасяш така с тях – особено когато са юноши и тъкмо започват да се развиват.
Има правило, което се опитвах да спазя, когато имах малки деца, и то беше: Не прави нищо вместо децата си, което те могат да направят сами. Това е ужасно досадно правило. Защото отнема 15 секунди да облечеш 2-годишно дете, но ти го оставяш да се облече само и минават 15 минути, или 20, или половин час, гониш го из къщата. Но ако ги научиш да се обличат сами, няма нужда да ги обличаш повече, и те го могат. И правиш това после със слагането на масата, и после с всичко. Вместо да кажеш „Не, спокойно, аз ще направя това вместо теб. Защото толкова ми пука за теб“. Всъщност не ми пука за теб въобще, когато кажа това. Не ми пука за теб изобщо. Ще спра да правя всичко възможно, което правя за теб, възможно по-бързо. Ето, това е добре. Така работи един традиционен дом: Не прави нищо за живущите, което те могат да направят сами, защото ги ограбваш от последните им остатъци независимост.
Така се прави и когато си мениджър – правиш себе си излишен като разширяваш автономията и независимостта на хората, които управляваш, за да си вършат цялата работа, и това не става като правиш нещата вместо тях. И със сигурност това не става като разделяш света архетипно и безкритично на „хищници“ („тези, които имат повече“) и жертви/бебета („тези, които нямат нищо“) и да се държиш все едно всичко, което можеш да направиш, е да ги пазиш. Първо, не можеш да предпазиш хора, можеш само да ги направиш силни. Това е. Можеш да ги направиш силни, и после те могат да се пазят сами. Но тогава не си им нужен. И това е основния патологичен елемент на поглъщащата майка – „Никога не ме оставяй. Ето я сделката: Аз ще правя всичко за теб и вместо теб, ти само не си тръгвай.“ Това е да спиш с майка си! Това е фройдисткият кошмар! Не каниш детето си в леглото ти... Правиш разлика между него и теб, правиш разлика между него и съпруга ти, и подпомагаш неговата независимост…
Част от причината да бъде полезно да имаш майка и баща е, че майката трябва безумно да се влюби в бебето, иначе би го изхвърлила през прозореца. Защото те са безумно изискващи, и винаги са прави, тъй като правилният начин да се отнасяш към бебе, особено преди деветия месец, е: „Ще направя всичко за теб, и ти винаги си прав, и твоите нужди са по-приоритетни от всички други, и всеки, който те застрашава е ужасен“. Абсолютно правилно! Но веднъж след като детето e подвижно и независимо, това е грешната нагласа. Правилната нагласа е: „Хайде, захващай се с това“. И мъжете, които са по-малко склонни към негативни емоции и по-малко емпатични, са много по-добри в насърчаването на такъв вид независимост. И затова обикновено тогава те встъпват в семейството и започват да си играят с децата – боричкане (rough-and-tumble play) – бутайки ги напред, казвайки „давай, ще се справиш“. Много е трудно за майка да играе тези две роли, защото тя трябва толкова да се влюби в бебето си, че е трудно за нея да бъде „отдаващият грижа“ и „дисциплиниращият“ едновременно. Защото ролите са противоположни една на друга.
Сега жените влязоха в политическата сфера – масово. И те ще донесат със себе си тяхната есенциална природа, докато казват „няма такова нещо като есенциална природа“. Ами да, има…“
- Джордан Питърсън
източник: Jordan Peterson - the overprotective mother or 'how not to raise a child'
Коментари
Публикуване на коментар