Остатъчна полезност (Джордан Питърсън)

„Остатъчна полезност“

Джордан Питърсън, превод И. Димов

Представете си някой, който трупа. Хората, които трупат неща, са често по-стари, с неврологично увреждане, или имат обсесивно компулсивно разстройство. Влизаш в къщата му и има 10 000 неща, има 100 кутии и отваряш една. В кутията има няколко химикала, няколко стари паспорта, някакви чекове, колекцията му от сребърни долари, няколко подкожни инжекции, малко прах и мъртва мишка. И има кутии, и кутии, и кутии… Там е абсолютен хаос.

И си мислиш: това къщата му ли е, или неговото съществуване, неговият ум? И отговорът е: няма разлика. Бих могъл да кажа: ако искаш да си подредиш психиката, подреди стаята си. (Ако това би било по-лесно, защо може да си по-конкретен човек и да ти е нужно нещо конкретно за правене.) И отиваш да почистиш под леглото си, и си оправяш леглото, организираш документите на бюрото си и си мислиш: Какво точно организираш? Организираш обективния свят или организираш твоето поле на съществуване (полето ти на твоето преживяване)?

И Юнг [Карл Густав] е вярвал – и мисля, че има будистка доктрина, която е загнездена в това – че на най-високото ниво на психологическа интеграция няма разлика между теб и това, което изживяваш. Ще си кажеш: „Добре, но не мога да контролирам всичко, което изживявам“, но това не е възражение, защото не можеш да контролираш и себе си, така или иначе. Така че самият факт, че не можеш да разтеглиш контрола си върху всичко което ти се случва, не е аргумент срещу идеята, че трябва да третираш това [което преживяваш] като удължение на себе си.

Да кажем, че имаш продължителна вражда с брат си. Това психологически проблеми ли е? Проблемът той ли е, проблем на обективния свят ли е? Дали това е проблем в полето ти на съществуване? Полезно е да се мисли така, защото можеш да се запиташ: какво мога да направя, за да се подобря? Не, да направим една крачка назад. Първият въпрос може да е: защо изобщо искам да се подобрявам? И мисля, че отговорът на това е: за да не страдаш повече от неизбежното, заради глупостта си (и, може би, за да не страдат и други около теб). Има дълбок смисъл в това – не е някаква небрежна селфхелп доктрина. Ако не организираш себе си адекватно, ще платиш за това. Скъпо. Както и други хора около теб. И можеш да кажеш, че не ти пука за това, но това всъщност не е вярно. Всъщност ти пука за това. Защото, ако изпитваш болка, ще ти пука. Така че ти пука – дори да е само по този негативен начин. Много рядко е да намериш някого, който е в нетърпима болка, който да каже „нямаше да е по-добре, ако не бях така“.

Болката е едно от нещата, които носят в себе си идеята, че би било по-добре, ако не съществуваше. Неоспоримо е. Така че се стягаш и подреждаш себе си, за да няма повече болка от глупост около теб от необходимото.

 

Какво причинява трупането, как да го преодолееш?

Обикновено е последица от относително висок невротизъм. Свързано е също и с чувствителност към погнуса. Хората, които трупат, се чувстват виновни, ако изхвърлят нещо, зaщото нещото още има някаква остатъчна полезност. Най-доброто лечение е – като изключим поведенческа терапия, която е вероятно най-доброто лечение – да имаш план какво трябва да бъде изхвърлено и да работиш заедно с човек, който може да ти помогне да вземеш трудните решения, които трябва да се вземат, ако трупаш. Всички натрупани неща всъщност са решения, които са били отложени. Много от това е поради висок невротизъм, нещо от това може да е и поради ниска съвестност.

Най-доброто лечение е да намериш някого, който да ти помогне да планираш как да подходиш към натрупаното. Сложно е.

 

- Джордан Питърсън

източници:
< https://youtu.be/74k2XI_jRUE >
< https://youtu.be/A198UchnIhM >

картина:
“Demon Hoarder” by Kelley Hensing
< https://www.pinterest.com/pin/380624606000565987/ >