Затова се чувстваш изгубен (Габор Мате)
"Затова се чувстваш изгубен":
Габор Мате за зависимостите, смисъла и комуникацията в интернет
[дефиниция за зависимост]
Можеш да използваш социални мрежи отговорно точно както можеш да тренираш отговорно. Или може да тренираш като пристрастен. Или можеш да използваш социални мрежи като зависим. Така че вътрешната връзка с тези дейности определя дали зависимост или не. Ако използваш нещо за временно облекчение на болка или за удоволствие и усещаш натрапчива нужда от него въпреки негативните последици, имаш зависимост. Съответно, ако използваш социални мрежи не за да избягаш емоционално безпокойство, не от натрапчива нужда, а просто защото е полезен инструмент и не страдаш от негативни последици, тогава не е зависимост. Не е въпрос на външното поведение. Можеш да пиеш алкохол без да си зависим. Можеш да правиш секс без да си зависим. Можеш да пазаруваш без да си зависим. Или можеш да извършиш всички тези действия по чисто компулсивен начин в зависимост от вътрешната динамика. Предлага ли временно удоволствие, облекчение на болка? Искаш ли го натрапчиво? Продължаваш с него въпреки негативните последствия? Това ти казва дали е зависимост или не.
Общо взето, социалните мрежи са много пристрастяващи и опустошителен ефект върху пристрастените. Ако дефинираш „зависимост“ както аз, отново, няма значение дали е секс, залагане, идеология или кокаин. Невронните вериги[1] са същите. Едни и същи са намесени във всички зависимости. Мислим си, че има различни зависимости. Но ако погледнеш зависимия мозък, същите части са замесени във всички зависимости.
[идеологията като зависимост]
Идеология, която ти позволява свободно изразяване на импулстите ти – можеш да удариш някого, ако си ядосан. Трябва да хвърлиш камък по нечий прозорец или вербална бомба по неговото лична представа за себе си. Ако ти липсва чувство на собствена сила, но идеологията ти дава псевдо-овластяване, сега принадлежиш към нещо наистина важно. Ако няма смисъл в живота ти и идеологията ти даде псевдо-смисъл, ако ти липсва искрено удоволствие от и в живота и получиш псевдо-удоволствието от свързване с хора, които виждат нещата по същия начин, идеологията може да функционира като зависимост. И, още повече, тя кани отрицанието точно както зависимостта винаги го прави. Когато аз бях с поведение на зависим, с каквото съм бил, бях в пълно отрицание, че съм зависим. За мен беше просто естественото нещо за правене. Нямаше значение каква е цената за хората около мен. Идеологиите могат да направят същото. Нямаш представа за отражението върху теб и върху другите.
[нужда от смисъл]
Има американски психолог, който написа, че човешките същества са същества със специални нужди. Мисля, че една от специалните ни нужди е от смисъл. Животите ни не са само за всекидневното физическо съществуване. Обаче, този смисъл е автоматично осигурен за теб в племенна обстановка. Защото си по-голям от себе си и принадлежиш на нещо по-голямо от теб. И когато си свързан с природата, свързан с някаква духовна практика или вярване, имаш някакъв смисъл, който надхвърля всекидневните усилия за оцеляване. Нашето общество редуцира това. Например говорим за смисъл много, и говорим за общи ценности, като свобода и демокрация и т.н., но това не е каквото хората изпитват във всекидневния си живот. Никой не преживява демокрация в живота си. Повечето хора работят в институции, където им се казва какво да правят и нямат никакъв глас. А свободата е много често използвана за правене на избори измежду безсмислени алтернативи. Накрая има все повече и повече несвързаност. Има дълбока липса на смисъл в животите на хората. Зависимостите могат да дойдат и да фалшиво, временно, но моментално удовлетворяващо чувство за смисъл. Смисълът е важен за всекиго от нас. Всички искаме да чувстваме, че има нещо по-значимо в животите ни от факта, че вечеряме вечер и дефекираме сутрин.
[(не)свързаност]
Хората са по-малко и по-малко свързани. Човешките същества не са създадени тези – от еволюционна гледна точка – да живеят в сложни, широки струпвания. Създадени сме да живеем в малки групи на ловци-събирачи, където всеки познава всички и има дълбока връзка между хората. И така сме живели през повечето време, през милиони години, стотици хиляди години еволюция, до преди не отдавна. Има много несвързаност в обществото. Хората буквално не познават съседите си. Кварталите не са квартали. Те са изолирани обиталища. Което означава, че има дълбок глад за свързване и социалните мрежи предлагат подобие на свързване, преструвка на свързване. И какво има хората в социалните мрежи? „Приятели“. Те се „харесват“ помежду си. Това са динамики на привързаност. Но приятелите не са истински, защото истинските приятели те познават. И не те е страх да им покажеш кой си. В социалните мрежи хората са измислили изкуствено украсена персона и точно тази изкуствена личност хората харесват. Така че индивидът никога не получава чувството, че е наистина харесван, защото знае, че е харесаното е просто изображение. И т.нар. приятели не са там, за да разчиташ на тях, когато са нужни. А използваш същия език – „харесване“, „приятели“ са силни думи. Но социалните мрежи са бледо копие на тях. Колкото по-малко удовлетворява истинските ти нужди, толкова по пристрастяващо е. Защото толкова повече от него ти е необходимо да вземеш. Това беше едно нещо.
[субкултури и лидерство]
Друго нещо е: Не съм сигурен, че причини, но със сигурност разкри многото субкултури в обществото и позволи на хора, които принадлежат към различни идеологически групировки да се разпознаят взаимно и да се съберат и да имат псевдо-другарство[2]. Така че могат да мразят едно и също нещо. Могат да са враждебни към едни и същи хора. Всеки може да изрази мнение. В старите дни на писмата и вестниците хората трябваше да са отговорни какво пишат. Трябваше да се идентифицират. В социалните мрежи можеш да кажеш каквото си искаш на когото си искаш, без значение дали е обидно, грешно, пълно с омраза, и да не се идентифицираш с него. Така позволява на хора, които иначе са в периферията на обществото (маргинални хора) да се съберат в тези псевдо-групи, които после предизвикват взаимно най-негативните тенденции. И там няма насоки, няма лидерство, няма какво да те вразуми. Никой не казва „така ли, наистина ли го мислиш?“, „това ли наистина възнамеряваш?“, „какво се случва наистина?“. Има групи от връстници без напътствие. Като феномена на тийнейджърските банди. Хората се събират, главно заради негативни причини. Липсва им контакт, така че трябва да се съберат. Това е легитимно. Но събирането им е без менторство, без напътствие от възрастни, и виждаме това, което виждаме, че става.
[невербалната комуникация]
Докато си говорим
с теб, Ели[3],
следим лицата си, а мускулите на ушите ни се настройват автоматично да чуят не
само какво се казва, но също и тона на гласа, в който е казано, и… ще кимнеш,
когато кажа нещо. Или може аз да кимна или да се усмихна, когато ти казваш
нещо. Комуникацията е също толкова и в невербалното, което като информация преминава
през нашата нервна система, защото се отнася до вербалното съдържание. Нищо от
това не е в социалните мрежи. Не е пълна, искрена комуникация. Човешката комуникация
е създадена да бъде лице в лице.
Дори ако трябваше да напиша писмо на някого, което ще изпратя по пощата, това е много по-съзнателен целенасочен процес от това да „цопнеш“ нещо в социалните мрежи и да натиснеш бутона „изпрати“ в състояние на нервност. Много по-малко импулсивно е. Социалната мрежа отнема основните части на човешката комуникация. Осигурява само повърхностното ѝ проявление. Маскира се като комуникация. Всъщност често е диатриби[4].
[емоционална дегенерация]
Знам какво е, защото като получа имейл, който може да ме ядоса, веднага искам да напиша отговора си и да го изпратя. И, човек, определено се научих да не го правя. Защото няма рефлексия там. Просто каквото повдигне емоцията ти, ти изразяваш и го комуникираш веднага. Без никаква рефлексия. Ако говоря с някого, докато сме заедно, ще рефлектирам какво казвам преди да го кажа. Общо взето ще съм повлиян, че говоря с реален човек. Това, което зависимите често нямат, е емоционална саморегулация, но частите от мозъка, които регулират нашите емоции – включително орбитофронталния кортекс, просто не се развиват, защото условията за развитие не са били адекватни. Мозъкът развива интеракция със средата. Сега имаме много хора с мозъци, които не са напълно развити. Може да са интелектуално развити, но емоционално – не. Имаме много хора с емоционално недоразвиване комуникиращи импулсивно в социалните мрежи. Това виждаме. Хората може да кажат ужасни неща в социалните мрежи, които може би никога не биха казали на живо, на никого.
превод: Иво Димов
[1] В оригинал: brain circuits; Вероятно преводът ми е неточен предвид липсата ми на експертиза в областта на билогия, невробиология и биохимия. (Бел.пр.)
[2] Camaraderie - mutual trust and friendship among people who spend a lot of time together.
[3] Обръщение към водещ на интервю
[4] Диатриба (ед.ч.), диатриби (мн.ч.) - „диалог с въображаем опонент“. Използва се от някои антични философи.
Коментари
Публикуване на коментар