Моята лична идеология и утопия

 Наскоро изрових старо есе от прекрасното време прекарано на Цариградско, 125 на тема "Моята лична идеология и утопия". Споделям го в неподправен вид (от някога през 2018):

***
Понятието „идеология“ е пълно със съдържание и предлага всевъзможни перспективи, включва и различни конотации. Самата думичка „идеология“ може да бъде идеологизирана. Забавно. Използва се двусмислено, противоположно, включва дуалност. Неутрално, идеологията ни е сборът от идеите и нагласите ни, т.е. нещото, което ни определя. Същевременно, негативно мислена, тя е това, което може да ни прави фалшиви или да го изисква от нас . В настоящия текст ще се спра, по-скоро, на неутралната употреба. Защото, мисля, за да мислим идеологията като лична, собствена, е по-удобно условно да я поставим сред синонимите на думата „светоглед“.
Утопия. Първата асоциация може да бъде идилия (за да не е рай). Идилия – какво е идилия? Да кажем нещо положително, нещо, което излъчва и съдържа хармония. Аха, ето защо утопията е утопична (целенасочена тавтология.) Значи утопията е невъзможна. Интересното е, че това невъзможно е възможно само във възможен свят, защото невъзможният утопичен свят не би се нуждаел от свои утопии. От друга страна обаче, някои философи говорят, че относно мислимите неща, точно това, че са мислими ги прави възможни. И ако съществуващият свят мисли себе през утопия, значи утопичният свят би трябвало да е постижим. Споменавам го, защото винаги съм го смятал за интересен аргумент към каквото и да било, а и за да демонстрирам колко съдържателно плътна и потенциално провокираща мислене е и думата „утопия“.

След смелия увод, в който опитвам да звуча умно, се насочвам към личните идеологии и утопии. Има значение дали двете неща се припокриват. Би трябвало, ако са свързани, това да не е много здравословно. Така си мисля. Сигурно създава проблеми да мислиш, че всичко е, както ти се иска или както е невъзможно да бъде, докато същевременно то е по различен начин. Изобщо, някой знае ли как нещата са? (т.е. обективната „Истина“ с голямото „И“) Та, собствената идеология си е нещо собствено. Смятам, че е нормално да разбираш света субективно, през себе си. Такава е и моята идеология. Не знам какво е особеното за нея, защото е единствената, която имам. Да, променяла се е, но това се случва някак естествено. Като се замисля, не съм я сравнявал основно с други идеологии, а ѝ вярвам сляпо, защото е моя. Казвам си „Че защо ми е да лъже себе си?“ и така си продължавам естествено. Кое колко е естествено също не мога да преценя обективно. Случвало се е да си кажа и „О, не, действам грешно. Сменям идеологията.“ и опитвам промяна. Но това естествено ли е, също не мога да кажа. Играе противоречивият елемент на предетерминираността на битието.
На всекиго се случва нещо много любопитно и неосъзнато. Всъщност освен, че всеки си има собствена идеология (неутрална употреба), е и роб на собствената си идеология (негативна употреба), която е създал сам за себе си, сам - за да се легитимира, сам - за да си създаде комфорт. Подобно е и с утопията. Фокусирана е върху комфорт.

Бих искал да се спра на ползите от утопията. Няма ги. Да..., дава комфорт, надежда за нещо, някакви такива хубави неща, но утопията е в основата си грешна преценка (предвид факта, че е нужно да вярваш в нея, а човек вярва, защото я мисли за постижима.) Затова нямам собствена утопия. Или пък все още не съм я осъзнал като утопия, докато тя всъщност е. Следователно подобно на идеологията, утопията може да води до „фалшивост“.
В заключение ще кажа, че всъщност каквото и да пише в този word-файл, то е в някаква степен резултат на идеологията на автора му. А утопията се стремя да избягвам. Ако все пак набързо трябва да си създам, вероятно би звучала клиширано и стереотипно.

Философията често създава усещане за много говорене без казване на особено много. Сигурно, защото и на самите философи философските въпросите звучат безсмислени . Антропологът трябва да чуе смисълът сред шума.

Иво Димов
2. курс Културология