Знаеш ли ти кои сме ние?

 

Знаеш ли ти кои сме ние?

(есе)

 

За да знаеш кои сме ние, трябва да знаеш кой си ти. Но ти е малко вероятно да знаеш кой си, защото днес малко хора знаят кои са. Странното нещо при себепознанието е точно това, че въпреки че по дефиниция то е обърнато навътре – към себе си, т.е към самоопределящия се субект, то е невъзможно, без да се релативизира спрямо и чрез нещо външно и различно - чрез база за сравнение. „Другият потвърждава мен“, защото щом аз съм способен да се отгранича и различа от него, значи задължително съществувам като „себе си“, щом съм различен, не може да съм него. От друга страна обаче, това е негативно самодефиниране. Когато разбера, че не съм „другият“ (или условно „теб“), аз разбирам, че съм отделно нещо, като едновременно с това разбирам какво не съм. Следва въпросът: Какво/кой съм?

За да отговорим, оставяме на теб (четящия) да отговори за себе си на този въпрос, както смята за правилно, а аз (пишещият и един от многото ние) ще направя същото върху този лист. След по-философския поглед към въпроса ще се насочим към не толкова метафизични негови измерения и ще го преобразуваме в следната възможна форма: Кои сме ние в културния и цивилизован, материален съвременен свят? Какво е мястото ни в него? (Нещо, до което се приближава повече едноименното съчинение на Ботев например.) Можем да разделим този въпрос на части: 1. Кои сме били? 2. Кои сме сега? 3. Кои искаме да станем?

„Кои сме били?“, е въпросът, свързан с миналото и историята ни. В настоящата, наречена от много мислители постмодерна действителност, е трудно да запазим съзнание за значимостта на миналото (а и визия за бъдещето, но за това после). Миналото е някаква абстракция, която остава ирелевантна към всекидневното живеене. По-лесно е да го игнорираме и да се фокусираме върху нуждите и удоволствията в бита. Както се казва, трудните времена раждат силни хора, силните хора раждат добри времена, добрите времена раждат слаби хора, слабите хора раждат трудни времена… и изглежда сякаш в момента се намираме в прехода между последните две, не само ние – българите, но дори и в световен мащаб. Но да се фокусираме върху нас. Как се е случило? Всъщност отношението към миналото и формирането на обществено мнение в тази посока започва още в училищното образование. Да си представим следния пример: Ученик на 15 г. (това прави условно 8-9 клас) изучава българска история на Възраждането, съответно на Освобождението, на революционната дейност, на борбата за независима църква и т.н. На ученика от примера му изглежда особено скучно и ненужно – че защо някой има нужда да помни такива неща? След Освобождението на България са отделени значителни средства за монументално изкуство, паметници и пр. с цел запазване и запомняне на героизма и приноса на хората, взели участие в историческите събития с този щастлив, от наша гледна точка, резултат. Когато деветокласникът минава покрай такива паметници (или ги вижда за пръв път по време на пътуване например), той не усеща нищо, те не представляват интерес за него, защото той не знае за какво са и какво са, и даже ги намира за неестетични. Тези размисли и този пример ни предлагат още една интерпретация на въпроса „Знаеш ли ти кои сме ние?“, в която „аз“ (задаващият въпрос) и „ти“ (адресатът) са част от едно и също „ние“, но с различна представа за това „ние“. Горният пример показва как механизмът на колективната памет спира да работи и как въобразената общност спира да бъде общност. А контактът с историята може да ни показва и обратното - че общността ни дава много по-големи възможности и сили за прогрес. Кризата на образованието преминава в криза на обществото, която прави живота труден. Ако искаш нещо да се промени, ангажирай се с него!

Кои сме сега? Не знаем. И това е, в известна степен, нормално, защото са известни причините и процесите, довели до това. Просто малко от нас ги търсят, или пък търсят някаква промяна. Това, че не помним или не ни интересува кои сме били и какво ни е направило това, което сме, далеч не е единствена причина да не знаем кои сме. Това, че постоянно, носим отговорност за това да станем такива, каквито искаме; това, че нямаме избор, освен да имаме избор, изисква постоянно да сме в социални роли, които често не оставят време за въпроси относно същността ни като личности, дори и относно бъдещето. Приоритетите ни остават или в сферата на физическото оцеляване, или (когато то е вече подсигурено) в сферата на развлеченията. Невероятният напредък на модерните технологии, разделението на труда, привидно работещата представителна демокрация и др. са улеснили дотолкова физическия ни живот, че дори нямаме нужда да се движим или отделяме голямо количество време за лов, както далечните ни пещерни предшественици например. Вместо това имаме времето си за апатия, леност и зависимости и интернет. Телефонът с интернет е като преносима слотмашина в джоба ти – допамин на една ръка разстояние... Но биохимични проучвания от доста време насам доказват отрицателните ефекти на този феномен върху работата на мозъка. Ренесансовата идея на Принца на съгласието – Пико – още е валидна и човек има право на избор на роля в битието – между това да използва разум или не. Кризата на комуникацията, кризата на семейния модел и кризата на ценностите са сериозни проблеми пред тези, които сме ние днес.

Кои искаме да станем е може би най-трудният, най-важен, най-предизвикателен и с най-много отговори въпрос, но и същевременно най-подлежащ на контрол. След като разберем как сме станали които сме, какви сме и какви не искаме да бъдем, можем да помислим за това какво искаме от себе си. Целта, която изберем, може да не бъде постигната, но без посока или ориентир не можем да сме сигурни, че изобщо се движим.

Иво Димов
3. курс Културология (2019)

Авторът: MZK Kaloyan Toshev
https://www.mzkmzk.com/
https://www.instagram.com/p/CPnPvmHjc9z/?igshid=YmMyMTA2M2Y=