Memento Mori
“Когато някой победоносен пълководец се завръщал в Рим, бивало устройвано триумфално почетно шествие при влизането му в града. Докато всички посрещали триумфиращия с радостни възгласи, специално ангажиран роб държал венеца на пълководеца и му нашепвал в ухото „Memento mori“[1], за да не се възгордее прекалено.”[2] (Wikipedia)
„Хора само според случая,
адаптирани добре към пустота.
Радваме се, ако някой е оцелял,
но приемаме без смут смъртта.“
- So Called Crew, Края
Защо му е на триумфиращ пълководец (може и дори император) да помни, че е смъртен? Лесно, защото, ако не помни, ще забрави. Какво ако забрави? Ще помисли, че е безсмъртен. И какво от това? Ами той не е. И от това не следват хубави неща.
Трябва ли да сме
човек в положение на опасност да изпадне в подобна заблуда, за да имаме нужда от това
напомняне? Трябва ли да постигаме нещо „голямо“, да сме „триумфиращ пълководец“?
За мен вече не. Всъщност в течение на историята е станало много по-лесно да
забравиш дефиницията на "човек" и че тя включва смъртност.
Като общество отдавна в съзнанието си формално сме отхвърлили идеята за Бог. Имаме и официалния анонс на Ницше: „Бог е мъртъв. Ние го убихме.“ Връзката е в това, че безсмъртието е изконна характеристика на Бог (и преди това на „боговете“) в традиционното мислене на понятието „бог“, защото ако един бог е смъртен (и съответно краен), какъв бог е тогава? Но Ницше е бил умен и – както казва Джордан Питърсън – е предвидил какво следва за нас, като добавя: „…Кой ще махне кръвта от нас? С каква вода ще се изчистим? […] Не трябва ли и ние да станем богове, за да поне изглеждаме достойни за това?“[3] Значи ние, макар и неосъзнато, вече отдавна се смятаме за богове (и за безсмъртни). Явно е, че да се приемаш за бог (или „Бог“) има своите не просто недостатъци, но и сериозни вреди. Най-очевидна и първа е: че живееш в лъжа – чисто и просто не виждаш реалността. А това води до страдание. Изглежда като добър момент, в който да си кажем „Memento mori“.
Но днес няма да опитвам да доказвам допълнително, че това е положението, в което сме. Искам да коментирам не вредите от това да мислиш, че си бог или безсмъртен. Вместо това ще засегна специфичните ползи на това да знаеш, че не си – нещо, което виждам като предизвикателство в съвременния свят.
1: Оценяваш момента
Да си припомниш, макар и сам на себе си: „смъртен съм“ поставя целия ти живот в различна перспектива. Но „целият ми живот“ е нещо комплексно и абстрактно. По-добре да кажем, че поставя днешния ден в различна перспектива. Особено ако си го кажеш малко след събуждане или малко преди и по време на сутрешното кафе, докато си в компанията на любим човек, който ти се усмихва, а кафето ти е в компанията на сладко грозде. Малък всекидневен с нищо впечатляващ момент от деня, още по-малък в седмицата, в живота, във вселената. Но сега като се сети, че ще умреш, това добавя малко повече към него. Защо да не го оцениш, преди да свърши, преди да го няма? Може би, поуката от този аргумент е, че животът е направен от дни, ако обърнеш внимание на дните, всичко ще бъде по-добре (каквото и, по дяволите, да значи „добре“). А дните… са направени от моменти. Memento!
2: Мотивация да правиш трудни неща
Ако си напомниш, че си смъртен, е много вероятно да си кажеш: „Времето е кратко, по-добре започни сега“, „не отлагай“[4]. Ако оценяването на момента може да донесе повече, условно казано, „удоволствие“ от него, то правенето на трудни неща носят нещо, може би, по-силно от удоволствието – удовлетворение. Всичко в прекомерни дози е вредно. Но с удоволствието е по-лесно да прекалиш, защото удовлетворяващите дейности изискват усилия, които са крайни.
„Мога да спортувам и утре. Но съм смъртен и утре ще съм „по-мъртъв“ от днес, буквално. Затова днес е по-доброто време.“ Понякога негативната мотивация е по-силна от наградата: „Искам здраве и добре изглеждащо тяло, но… сега не съм болен, а тялото не ми е спешно (т.е. мога да отложа ден-два)“ е много по-слабо от „Не искам диабет и ранна смърт“. Така че това е една много практична страна на осъзнаването на смъртността.
3: Метафизични импликации
Тук нещата стават малко объркващи, а връзките – „мътни“. Как така Бог е мъртъв, но пък и ние се чувстваме богове, ама е неосъзнато и не поемаме тази отговорност и затова твърдим, че „бог няма“ и… на това отгоре, след като умрем… какво става? Не става нищо. Да кажем , че или става това голямото нищо, или е без значение онова, което става, защото така или иначе не знаем или пък така или иначе сме решили да заложим на най-сигурното – на малкото, което знаем (което също е съмнително, ама карай), а именно: „сега сме живи в телата си и обитаваме този свят, докато не умрем.“ Което вече имплицира, че друг свят няма – „само този е (сигурен… (за нас…).
Забележимо е, че този светоглед е съмнително съвместим с идеологията на добре познатата ни, защото я живеем, политико-икономическа капиталистическа система. (Тук не става дума за нейното харесване и отричане, а само за опит за описание какво е тя.) А едно от нещата, които съдържа, е идеята за потребителския рай в едно безкрайно „сега“.[5] „Смъртта ти не е сега, тя е някога, после ще я мислим, затова сега потребявай. Няма проблеми.“ Нашата секуларна култура не ни предлага всеобща концептуализация за смъртта. „Не знаем, не е уточнено.“ Но добавката е: „защото и не искаме да знаем“. Тук там има различни спорадични алтернативни опити за справяне с проблема и източници на утеха, но не са универсално и унифицирано нещо – „ако искаш, отиди в някой религиозен храм (няма значение), ако искаш се отдай на потребление до степен на развиване на зависимости, ако искаш просто никога не оставай сам с мислите си и с тишината“; всеки сам се оправя с това. Така или иначе, публично, официално и авторитетно (извън тези отделни места) за смъртта не се говори.
Защо не говорим за смъртта? Какво е лошото в нея (освен очевидното – края на „рая (на потреблението)“)? От една страна – именно това. Нужни са потребители. А понякога купуваме неща, и всички го знаем, не заради конкретна нужда от конкретно нещо, а за да избягаме от дискомфорт – включително емоционален. Сега като бягаме колективно, сме като общество от „бегачи на дълги разстояния“. Такива, които не планират да спрат. Такива хора са добрите купувачи. Те са нужни. Не са нужни хора, които осъзнават мястото си в свят, в реалност, които добре разбират и които не са водени само от инстинкти.
Освен това можем да мислим смъртта като условна граница между материалния и нематериалния свят. Символично, тя е точно там. Ако сме отрекли, като цивилизация, съществуването на единия свят, значи трябва максимално да отклоним вниманието си от „вратата към него“.
Тук съм подготвен за най-голямото възможно възражение: „Това е, ако има друг, нематериален свят.“ О, да. Така е. Но, не помня кой беше казал:
„По-добре да живея сякаш има рай, и да се окаже, че няма, отколкото да живея сякаш няма ад, и да се окаже, че има.“
Дори, и в най-лошия случай, идеята за рай да служи само за това да стигнем до тази мисъл, рай има.
© Иво Димов
31.08.22
[1] Memento mori – (1) известен латински израз, който може свободно да бъде преведен като „Помни, че си смъртен“, „Помни, че ще умреш“ или „Помни смъртта си“, „Осъзнай смъртността си“; (2) жанр артистични произведения, които се различават широко едно от друго, но имат една и съща цел – да напомнят на хората за тяхната собствена преходност, смъртност. (Wikipedia, < https://bg.wikipedia.org/wiki/Memento_mori >)
[2] Ibidem.
[3] “God is dead. God remains dead. And we have killed him. How shall we comfort ourselves, the murderers of all murderers? What was holiest and mightiest of all that the world has yet owned has bled to death under our knives: who will wipe this blood off us? What water is there for us to clean ourselves? What festivals of atonement, what sacred games shall we have to invent? Is not the greatness of this deed too great for us? Must we ourselves not become gods simply to appear worthy of it?” – Friedrich Nietzsche, < https://www.goodreads.com/quotes/22827-god-is-dead-god-remains-dead-and-we-have-killed >
[4] Виж: "Jordan Peterson: Lex Fridman Podcast #313", < https://youtu.be/sY8aFSY2zv4 >
[5] Виж: „Иво Христов - Култура на личната отговорност и вина“, < https://www.youtube.com/watch?v=WyaZNlZ69pA >
Коментари
Публикуване на коментар