Кой съм, къде съм и защо съм?

 

Кой съм, къде съм и защо съм

 

Според мен, езикът е инструментът на философа, а може би и патерица, без която не може. А въпросителните са любимият му вид изречения. Кой съм аз? е „вечният“ въпрос, но ще го удължа и следва да предложа свои отговори на още два въпроса: къде съм? и защо съм? И така: Кой съм, къде съм и защо съм?

Ако имаше точни отговори на всичко, философията нямаше да съществува. Към въпроса „кой съм аз“ има гледни точки. В качеството си на учител по философия аз съм онзи, който учи хората на това, което не знаят, учи ги на незнание. А, както правилно забеляза един от моите ученици, да знаеш, че не знаеш не е буквална липса на знание, а е осъзнаване на проблемите съпътстващи проблема за знанието – крайността на човека, и непрекъснатото самообновяване на самото човешко знание. Защо правя това? Защото знанието, че не знаем, на първо място, ни прави смирени и, на второ, ни прави отнесени към реалността, релативизира ни. Последното е от особена полезност предвид склонността на човек да живее в собствената си измислена представа за света и собствена история за себе си.

Но това е кратката версия на отговорите. Това беше лесната част. Кой съм аз, личността? Кой съм аз - създанието, човека? Аз съм никой, единственият човек и всички едновременно. Твърдението „никой съм“ може би е логически и езиково тъждествено на „не съм“, но нямам предвид това. Аз съм някой, който е никой. Никой, защото в огромната вселена пълна с неща – за която знаем твърде малко, и която опитваме да опознаем с надеждата да ни каже повече за това кои сме ние самите – ние сме едни прашинки върху прашинка върху малко по-голяма прашинка. И нищо не е в състояние да ни даде пълна гаранция, че в това има смисъл. Затова съм никой – при най-голямото отдалечаване на лупата.

Аз съм обаче и единственият човек на планетата и изобщо. Единствен съм, защото нямам по-пълна представа за ничие чуждо съществуване от за собственото си. Чуждите мисли и чувства изискват поне малко от моето доверие, те са вероятна евентуалност. Докато моите са неизбежно болезнена реалност. Всичките ми възприятия и всички събития около мен са именно това – „съ-битие“. Битие „с“ моето, което е в условния център на цялото. Затова аз съм единственият човек. Всички и всичко се случва „с“ и „на“ мен, защото няма как да е на някого другиго, предвид че аз съм този, който възприема и наблюдава.

Аз съм обаче и всички хора. Защото не съм специален. Защото колкото и единствен и уникален, съм еднакъв по своята уникалност. Аз съдържам, също като всички, човешката природа (която макар и трудна за дефиниране е, за мен, логично допускане). Т.е. аз съм човек толкова, колкото и всеки човек. Освен това аз имам морално задължение, без значение дали това ми харесва или не и дали го съзнавам или не, да давам пример с действията си. Как – като се съобразявам с всеобщите правила. Наличието на всеобщи правила имплицира всеобщност, която от своя страна значи „космос“, ред. Както казва Сартр, защо да правя това, което е добро за мен, ако то не е добро за човека изобщо? Казвам го и в контекста на преобладаващото ми съгласие с Кант, че моралната свобода е, ако не единствената, то основната свобода, която истински имаме.

Затова аз съм никой, единствен и всички. А къде съм? Ако отговоря в същия дух, то аз съм: никъде (защото условното „тук“, където съм, е просто някакво „случайно някъде“); точно тук (защото избрах да бъда тук и в това са намесени целенасоченост и притежаване на причина от моя страна); и навсякъде. Как човек бива навсякъде? По три начина – и те са във въображението си, в мислите си, и чрез интернет. И ако трите отговора на въпроса „Кой съм?“ бяха равни по значение и достоверност, то за мен, питайки се къде сме, най-добре е да бъдем „тук“. Ние знаем, че може би „тук“ е никъде, но въпреки това сме избрали да сме тук. Ние знаем, че можем да пътуваме – буквално или преносно по горепосочените начини – но „тук“ е изходната, а и крайната, точка. Защото всеки е, където е, и никога не сме „не-тук“. Мястото, на което сме, е връзка с и източник на реалност.

И точно тук (в текста) повторно акцентирам върху новото ни съвременното затруднение, а именно – да оставаме в реалността. Физически и ментално. Ако материалното и духовното бяха двете страни на монетата, то виртуалното се превърна в ресто, с което не сме сигурни какво да правим, което се оказва едновременно излишък и недостиг.

Последният въпрос, на който не отговорих, е въпросът „защо съм“ в контекста на голямата картина. Това би било да обясня смисъла на живота и съществуването. Бих, но не сега. Модерно е да казваме, че всеки сам избира смисъла си и своето „защо“. Според някои, това е така, защото обективен смисъл няма. Аз съм убеден, че дори да има различни форми, смисълът, и дори по-точно смислеността, е в общите черти между всички различни персонални „смисли“ на хората. Той е в това, което прави „смислите“ смислени. Моят смисъл? Да оставам в реалността и да помагам на други да го направят.

 

Иво Димов

изображения: “Identity Project” by Artist Holly Mathews