Докато дойде денят ми…
Докато дойде денят
ми…
(За „линията на реалистичност“ и ползите от правилното ѝ позициониране)
„Докато дойде денят ми, аз ще чакам вътре в
себе си и ще плюя по пътя си.“
- Иван Савов[1]
Докато дойде деня ми, аз ще го чакам. Но какво точно чакам? Ясно е, че специален ден – все пак е денят, и все пак е моят ден („ми“). Но по какво да знам, че този „ден“ се различава от далечна и безформена утопия, и то по това, че е ясно дефинирана надежда, но и едновременно с това план?
Поставям въпрос, чийто отговор изисква хирургическа точност, а именно – този за поставянето на границата между план и желание, между мечта и мечтание, между „изгубен“ и „небивал“ рай. На тази граница би следвало да се прокара нещо, което условно можем да наречем линия на реалистичността. Тя зависи от две неща. (1) Тя определя колко реалистични са целите ти сами по себе си. (2) Колко реалистично е да ги постигнеш с настоящите ти стратегии и действия, съответно – колко адекватни и ефективни са те самите.
Друг фактор, който ѝ влияе е склонността ни да се подценяваме или надценяваме. Ако очакваш от себе си по-малко отколкото в действителност можеш, естествено, няма да си удовлетворен, въпреки че нагледно изпълняваш намеренията и сроковете си. Обратно, ако очакваш прекалено много от себе си (съотнесено към определена точка във времето), то никога няма да си направил достатъчно и това ще създава допълнителен (и определено излишен стрес) в процеса на себеизграждане. Превенцията на този проблем: „калибриране“ на линията чрез продължително непохватно целеполагане; опознаване на себе си – със силни и слаби страни; относително редовно допитване до доверени хора с квалификация в сферата ти на дейност и желание да ти помогнат (колкото и сурови в говоренето да трябва да бъдат за тази цел).
А какво става когато линията на реалистичност е на правилното място? Тогава изразът „денят ми“ започва да извиква конкретни образи, например, или пък чувство на увереност и спокойствие. Като любител на диалектиката и мини-жанра на „философския лупинг“[2], мога да кажа че: Когато „денят ти идва“, всъщност не е важно буквално „да дойде“, защото чрез самото си автентично „идване“, той вече е „дошъл“. С което имам предвид, че когато знаеш и усещаш че посоката е правилна, вече не си емоционално зависим от самото пристигане, защото движението натам е осмислено като нещо изпълнено със смисъл. А, както казва Джордан Питърсън, смисълът е инстинкт.[3]
Написвам тези неща, за да си ги кажа; защото ги вярвам; за да си ги припомня, и „затвърдя“ в съзнанието (чрез писане). И не на последно място, за да ги „посея“ в някого, който ги чете (който странно защо е предпочел това пред няколко часа в „менталния тиган“ наречен TikTok…). А на последно място, за да създам нещо – като противодействие на ентропията.
Усмихвай се на тишината. Начертай линията си. „Чакай“ деня си, но не пасивно. Чао.
Коментари
Публикуване на коментар