Житейската синусоида
Житейската
синусоида
(парадокси на съществуването)
Едно от нещата, които истински ме впечатляват и за които нямам добро обяснение, са някои от – както ги наричам – „битийните парадокси“, парадокси на съществуването. За по-лесно веднага давам пример. Ако си готов за битка, е вероятно да не се наложи да влезеш в нея. Ако приемеш ограниченията, ставаш по-свободен. За да избягаш от страха, трябва да спреш да бягаш. Има и много други примери.
Войната защитава мира. Омразата се е родила, за да защити обичаното. Всъщност, като погледна назад към биографията си, забелязвам, че най-хубавите неща, са се случвали след най-гадните. Че стигайки най-ниската си точка – можем да я наречем дъно – съм „отскачал“. А когато съм проявявал арогантност спрямо съществуването, към Битието и към целия живот, мислейки, че вече „нещата са ми ясни“, сякаш животът винаги е бързал да ме „постави на мястото ми“. Като това място не е фиксирано, а подвижно и такова, което се движи между най-ниската и най-високата точка. Сборът на всичкото време „над чертата“, условно казано: времето с положителни преживявания и на времето, в което имам негативни преживявания – накрая е 0.
Това е житейската синусоида. Тя означава, че се движиш непрестанно, неизбежно и неизменно нагоре-надолу. Както казва Жлъчезар: „Копеле, живота верно е като няк‘ва скапана индийска спирала, братле. Гадно, гадно, гадно; след това малко хубаво, после пак гадно, гадно, гадно…“[1] Добре, ама защо гадното изглежда повече от хубавото? И защо това е неизменно като принцип? Първо втория въпрос (защото обичам да правя така).
Синусоидата е и кардиограма. Ако скоковете и спадовете спрат, това ще значи, че си мъртъв. Освен това, ясно е, че без концепция за „неприятно“, няма да имаш и концепция за „приятно“. Без да знаеш какво е болка и дискомфорт, няма да разбираш спокойствието и комфорта. (Да, не удоволствието е противоположност на болката. Това е често срещано недоразумение… и друга тема.)
Така че, да… Стандартно е. Малко страдаш. Научаваш урок. Ако си с отворени очи, разбира се. После се приспособяваш, прилагаш наученото и стигаш до следващо ниво на трудност. Там отново трябва да страдаш. Така се развиваш като личност. Странното е, че май, по същата логика, няма средно състояние между прогрес и регрес. Ако не се развиваш, изоставаш (всякак – интелектуално, емоционално, материално). Ако си в нулата, както казахме, си мъртъв.
Да бе, ама… Пак…, защо гадното ни се струва повече. На нас. (Е, не знам. За себе си говоря. Може би ще дорасна до това, да развия по-балансирани поглед и възприятие.) Според мен е, заради няколко причини. От една страна, мозъкът ни – като инструмент – е създаден да открива проблеми и да ги решава – това е нужно за оцеляването ни. Но да кажем, че това е „автоматик“ – автоматична функция. Другият голям фактор е ценностният и културно-цивилизационен. (И тук става сложно, но…)
- Първо: Ние не сме благодарни. За нищо и на никого. В добрия случай е рядкост.
- Второ: Ние не сме религиозни – и казвам това без всякаква мистика и пропаганда. Над нас няма морален авторитет. Нещо, което релативизира делата ни. Така че всичко е позволено.
-
Трето: Ние мислим индивидуално, а не
колективно.
Тук дори и стоицизма, в лицето на Марк Аврелий, ще ни каже – ние (ние –
човеците, ние политическите животни) живеем заедно. Както ръцете живеят с краката.
И ако ръцете опитват да направят зло на краката, частната природа вреди на
всеобщата природа, което е лудост. С други думи, илюзия е, че можеш да живееш
добре сред хора, които живеят зле и в разпадащо се общество.
От тази гледна точка и в този контекст, на нас ни е трудно да видим, че „Гадното“ в житейската ни синусоида не е повече от хубавото. И ето перфектния пример (и аргумент се ражда в движение): не виждаме, че лошото не е повече от хубавото, защото искаме повече от хубавото. (Също както: ще избягаш, ако спреш да бягаш). Разглезени сме и искаме повече от обективната реалност, от нея – да бъде повече от това което е). Изкриви ли сме я в представата си и вместо да „изправим“ представата си, предпочитаме да изкривим реалността обективно. Богатият немец в чистата си подредена държава с работещи закони е по-нещастен от индиеца и бангладешеца, които живеят с 20 човека и 5 крави в 1 стая, примерно – дори не знам дали е хипербола и в каква степен. Ама го схванахте…
Бедни хора сме.
Повечето. Без значение колко богати. (‘Щото зависи и как дефинираш „богатство“.) Сами го правим. Интересно е, че
разбираш в коя част на синусоидата си със забавяне. Сигналът идва до
теб, но отнема време да го възприемеш и декодираш. Т.е. свързваш точките и
разбираш какво е станало, но малко след като стане.
Отива на зле и си мислиш, че няма дъно и надежда. Става по-добре, и малка
част от теб се надява винаги да има надежда. Ама не е така. Синусоида
е. Кардиограма, ако щеш. И аз предлагам следващия път… докато сте на
тоалетната чиния… замислите се по някои въпроси, вместо да стоите на
„телефоните“. Обикновено се чудя: „кога е следващият завой…?“
И.Д.
26.11.2022, 22:31
Коментари
Публикуване на коментар