Логиката на парадокса

 

Заешката дупка на „логиката на парадокса“

 

Каква ирония… (Това щеше да е отначало заглавието.) Каква, де, каква? Ето каква… Иронията е, че няма нищо иронично. Отдавна харесвам подобни противоречия. Преди време май бях написал нещо за това, но вероятно съм го родил с цезарово сечение. Защото нищо не помня от тогава. Значи може и по-добре…

Говорим за противоречия. Противоречие е, че най-добрият ми ученик е ученикът, който е научил най-малко от мен. Той просто си го има, просто е там, или е дадено, или е взето – от другаде, от другиго, от себе си, от горе… Но си остава това хубаво чувство, че може и аз да допринасям с нещо. Дефиницията пасва… Уча ли го – да. Добър ли е – да. Ок, официално остава.

А и в живота, пък и в битието, все изкачат подобни ситуации – редуване на липса и излишък. Например допива ми се кафе. Друг ученик си забравя портфейла в кабинета (вече е втори случай). Намирам го, връщам го. (Има ситуации „ученик-учител“, има и контекст „човек-човек“.) Казвам му да ме черпи кафе (щото ми се е допило).

Следващия ден пак ми се допива. Отивам, вземам си. Този първият ме е изненадал с кафе. И то, кафето, гледам го, седи и ме чака. Мен. На бюрото. И сега имам две. На това отгоре и двете не са сладки (а аз обичам да са). Първото е към края – не ми се занимава с него. А има и второ – изстиващо. Пълна катастрофа. Защо ми беше искането… Ама така е то – когато искаш награда за доброто, макар и нищожна.

В една книга открих, че „най-възвишената форма на изкуството е безизкуствеността“. Пак да ти дойде да си блъснеш главата. В песен пък чух: „колкото повече бързам, по‘ не ми остава време“. Фасциниращо! Философът ще каже, че: ‘ма то времето било само възприятия…, ‘ма то изкуството е подражание… и целите прилежащи философии… Тия неща не ме интересуват сега. Но ме впечатлява колко е объркващо. Всичко. Света. Много „умен“ дизайн. Хитро измислено.

Ето още нещо: Най-практичното нещо била добрата теория. Браво! Брилянтно отново.

Равенството ограничило свободата, а свободата ограничила равенството.

Геният бил в простотата. (Дребнавите псевдофилософи обикновено го извъртат на това, че всички трябва да са гении – щото са много прости. Ха-ха… Ха. Не.)

От всички подобни разбирам само едно клише, което е станало сякаш важна метафора. „Най-тъмно е преди зазоряване.“ Логично е. (Често и най-студено.) Даже съм опитвал да си го представя. Започва така: звездата Слънце си се върти там, и преди началото на изгрева е моментът, в който се е натрупало максимално време след залеза без никакви светлина и топлина. И ти е тъмно и студено. Както казах – супер логично! И ако не познаваш този закон, тогава най-малко го очакваш (изгряването)… Хубаво е. Но житейското денонощие не може да се измери така лесно… Нито има формула колко точно търпение и надежда ще изхарчиш докато дойде изгрев. Ама пък… едно е ясно – идва.

Това беше мрачно, но ми напомни на друго противоречие. Може би това, което ме тероризира най-много и все още на моменти ме плаши. Въведението е: „Това, което не те убива, те прави по-силен.“ Ок, има своя логика. А и е популярно. Така се сещам и за това как преживяването близо до смъртта съживява най-много. Но друго имам предвид…

А какво ако… това, което не те убива, те осакатява и травмира, и те прави по-слаб и продължава да ти тежи и да те забавя. Защото безспорно и това се случва. Кога, на кой принцип, е едното или другото? Ще бъде ли това трамплин и болка на растежа или ще остане неразрешен проблем?…

Металика казва: „To live is to die“. Братленце… Ами тогава: to die is to live. И всичко е точно. Ама някак …пак не е.

Или това е целта? Точно това..? Да видиш и най-накрая да схванеш, че всичко е свързано и е едно? За това (и затова) ли е всичко – за да видя толтекската (или будистката, или каквато там не помня, че беше) т.нар. мая – илюзия на света и „его-разума“? ‘Щото, ако е това, съм много далече? И сме.. много далече.

Друго подобно – кога да се сърдя на външни фактори и кога да нося отговорност?

Всичко е в двата свитъка на чунинския изпит на Наруто – небесен и земен свитък, Платон и Аристотел, Толстой и Достоевски, Левски и ЦСКА, Ян и Ин, САЩ и Русия, четене и писане, война и мир, любов и страх, самота и усамотение, природа и култура, социализъм и капитализъм. (Дали съм структуралист…?)

Тук в края добавям финалната тегавня: Аз мисля ли? Аз вземам ли решения? Говоря за свободна воля и съдба. Всъщност този въпрос – сега осъзнавам – е ключ и към другите отговори. (Явно просто на мен ми е по-лесен. Другите продължават да ми създават тревожност, но за този знам.) Свободен ли съм? – и да, и не. Няма отговор. Знам защо да и защо не, знам критериите и аргументите. Наистина няма отговор. И това е ок. (И това е верният отговор.)

Накрая пак ще правиш това, което смяташ за добре (ако въобще смяташ)… Накрая това (тук, което пиша и четеш в момента) се оказва мислене „на небето“, а трябва някой да отиде на работа, да напазарува, и да зареди бензин на опела. (Добрия стар опел…) Можеш да мислиш много, но трябва и да ядеш. Можеш да се превърнеш в мозък – ама буквално, като както показваме извънземните във филмите – огромни глави и малки тънки крайници и телца. Да им се чудиш как се носят (явно мозъците са големи, но не плътни). Може и обратно – може да си телесно младия Арнолд, но главата да удря на кухо. Което значи какво?

Животът е баланс. Като спреш да бягаш от това, от което те е страх, ще успееш да „избягаш“ – ще го победиш. Когато мислиш много и премисляш, прави контраинтуитивни неща, а когато чувстваш много – рационални. По-лесно е да се каже…

 

21.2.23