Полуживите думи
Полуживите думи
„Казват, че покоят нямал бил цена...“
- Жлъч, “Къси, дълги“[1]
Има думи, които са на път
да изчезнат. Еми, добре, ще кажете, нормално е. Езикът е жива система.
Естествено е. Вярно е, ще отговоря, но е лошо езикът да обеднява. А
философията, психологията (а и социологията) на езика са доказали, че езиковата
система, в която мислиш влияе на поведението ти. По-просто казано: ако говориш
сложен език, това е по-изискващо от мозъка ти; и ако той привикне да има
изисквания към себе си, започва да работи по-добре и да има идеи и мисли. (Като
човек учил немски, че беше, макар и клише, като „фитнес“ за постоянни преценки,
внимание и дисциплина относно кога, какво и къде казваш –
чувствителност и качества, които после можеш да пренесеш върху майчиния си език
или върху което и да е друго занимание и труд (особено интелектуален).
Да не говорим, че ги има
и особените нагласи и настройка към езика като Слово или logos – нещото, което подрежда хаотичния свят в cosmos, нещото, което ни различава от всички останали
биологични видове, нещото, което ни превръща в създатели.
Но не за самия език исках
да говоря (една дълга тема, изискваща много повече внимание и обем), а за
споменатите вече „думи в опасност“. Думи, които са полуживи,
защото за да са живи, трябва да ги използваме, в устната си реч. Останат ли в
речниците, първо стават архаични, после – напълно забравени.
И кои са тези думи? И
защо са важни? Важни са, защото ни говорят за „голямата картина“ на културата и
обществото, в които живеем. Думи, за които „няма време“ (или „повод“). Думи,
които по един леко платонически начин ме карат да се зачудя: Ако губим
понятията – защото сме спрели да ги използваме – не губим ли и стоящото
зад тях, тяхното напълно реално „физическо“ измерение? Т.е. като не ги
използваме, спираме да ги мислим. И така не губим само „части“ („малки
парченца“) от големия ни език, а и губим идеята за тях.
ВЪЗТОРГ
Избрал съм три от тях,
които ми изглеждат застрашени. Критерият е напълно субективен и не предявявам
претенции всички да сме на едно мнение за това. Първата дума е „възторг“.
Какво ни казва тълковният речник:
мн. възторзи, м.
1. Само ед. Висок подем на чувствата; възхищение. (Във възторг съм от
нейната музика. Изпадам във възторг.)
2. Обикн. мн. (Възгласи за изразяване на възхищение. Възторзите нямаха край.[2]
Това добре. Но ще
предложа моя дефиниция. Възторгът не е просто „радост“, „възхищение“, или дори
„екзалтация“ на чувства. (Когато говорим за думи, е желателно да намесим
етимологии, но сега няма да го правя, защото анализът ми не е езиков, а
културно-философски.) Под „възторг“ разбирам всеобщо (групово,
колективно…) чувство за впечатление (но положително впечатление), както и дори надежда.
Става дума за историческа надежда, защо не и обществена. Този възторг липсва
във всекидневието ни в последните години. В историята обикновено се редуват
периодите на вълнение от прогреса и, да кажем, тревожност за бъдещето.
И това е нормално. Възторг е имало от влаковете по време на индустриалната
революция (пишели са се стихотворения за тях); възторг е имало от откриването
на Новия свят (преди това); възторг е имало в България започваща Балканската
война с надежда за обединение и решаване на националния въпрос. Което ми
напомня да подчертая две свързани неща. В най-широк смисъл, абстрактната
дефиниция на възторг тук е: „споделено от голяма група общо положително
чувство към света“. Всъщност е много трудно в състояние на безпокойство да
видим, почувстваме, и откъдето, да говорим за възторг. Другият проблем
е: имаме ли обща цел, в чието постигане (или просто напредък) да усетим то
„чувство“.
ПОКОЙ
Втората дума е „покой“.
Отново, какво казват речниците?
покоят,
покоя, само ед., м.
1. Спокойствие, тишина.
2. Спец. Във физиката – неподвижност. (Тялото се намира в покой.)[3]
Добавям едно трето
значение преди да започнем – кого наричаме „покойник“? Мъртвият. Така че има я
и нотката за „покоя“ като „смърт“. Колко често чуваш думата „покой“ и значи
нещо хубаво. Мисля че рядко, ако някога… Какво стана с покоя? Къде е, какво
направихме с покоя? Тук ще се наложи да направя „заяждане“ с капитализма…
Какъв „покой“!? Няма
време за това. Има по-важни задачи. Задача на капиталиста – „постоянен
растеж“. Щом ще растем постоянно (забележете постоянно), значи от това
следва, че няма (много) време за други неща. В тази икономика се състезаваш с
всеки, по всяко време. Защо ти е? Защото е ценно(ст) и от това зависи
твоето място в йерархията на обществото и как ще бъдеш възприеман – от твоята продуктивност.
Продуктивността и покоят не вървят заедно (това опитвам да кажа). Казахме
„състезание с всеки по всяко време“. Значи всеки момент на почивка (покой) е
изоставане, защото в този момент не създаваш нищо. Ако сме по-крайни в тази
посока, най-лошото е сънят – 1/3 от деня ти не си продуктивен. (Дявол да я
взема биологията, че ни забавя така…)
Ок, да кажем, че това е
лудост и крайна идея, под която „разумен“ човек няма да се подпише – „сънят ме
забавя да бъда продуктивен“. Да, но аз казвам, че се „подписваме“. И то със
самото си съгласяване да се състезаваме. Капитализмът е система на икономически
отношения със своите политически последствия (така се преподава в училище; така
го срещаш във фирмата, в която работиш). Но той има и своите идеологически
и философски основи и това е просто една от тях: ценност =
продуктивност и растеж. (Да не говорим, че това дори не е рационално, защото
растежът почива на крайни по своята същност ресурси – природни, и човешки.) И
както виждаме тези идейни стълбове на системата се прехвърлят дълбоко извън
„територията“ на работното място.
(Тук отварям скоба за
една марксистка идея. Даже две. Трудът те отчуждава от теб самия, защото
всъщност представлява проституция – своеобразно ти заменяш „тялото си,
потта си и трудът на ръцете си (в случая на фабриките)“ срещу пари. Отделяйки
те от човешката ти същност, която е творческа, този тип труд те
изтощава, така че след „8-те часа работа“ и преди „8-те часа сън“ в
„свободните“ си 8 часа да имаш желание единствено да консумираш (медии или
вещества). Не се определям като марксист (преди да ме обвините). Само казвам
колко голям брой хора не разпознават себе си в труда си и не биха го
вършили, ако не им се заплащаше. Т.е. стигаме до загубата на смисъл.
За да може капиталистът
да трупа безкраен капитал, той трябва да продава. За да продава, трябва да има
кой да потребява (да консумира…). За да потребяваш, трябва да те убедят, че
имаш нужда от неща, от които всъщност нямаш нужда – физическа или емоционална
(като смартфон, много храна, много пари и др.). За да те убедят в това, че имаш
нуждата, трябва да те превърнат в това, което Иво Христов нарича „потребителски
дебил“. Хубавата новина е, че на теория такава система обрича себе си на
смърт, тъй като, за да се развива и да отговаря адекватно на
предизвикателствата на времето, тя има нужда от мислещи критични хора, а тя ги
е дебилизирала…
Друг аспект е, че
отчуждението от труда, от себе си, води до отчуждение и от другите хора. А те
взети заедно водят до лошо ментално здраве. Проучвания показват, че финансовият
статус (с други думи „принадлежност към дадена класа“) може да се обвърже с
количество ментални проблеми. И не мисля, че това е изненада. Ако си беден,
съзнанието не може да понесе ситуацията, в която си, и търсиш всеки възможен
опит за бягство – развиваш депресия и тревожност, а към тях – и зависимости. А
колко е изненадващо, че към здравните осигуровки не влиза грижа за менталното
здраве?...
Така или иначе, поуката
тук е: трудно се комбинират и продуктивност и покой, и консумация и
покой. Намираш покой в няколко дни от годината (в хубавите случаи). А за да
си го имаш за постоянно „ползване“, са нужни съзнателни усилия. Както казва
Марк Аврелий, не ти трябват планина или море, когато можеш да избягаш в себе
си.
УЮТ
Последната трета дума е „уют“.
Официална дефиниция:
м.,
само ед. Чувство, предизвикано от приятна обстановка, удобство и
задушевност. (Създавам
уют в дома си. Огънят създава уют през зимата.)
прил. уютен, уютна, уютно, мн. уютни. (Уютен хотел.)
• Душевен уют. Душевно спокойствие, радост, уравновесеност.
Една работна дефиниция би
била: „да ти е топло, спокойно, да не искаш да бъдеш другаде, да си добре,
ама наистина добре, тук и сега“.[4]
Уютът няма ново значение. Ясно е какво значи. Но сякаш рядко чувам думат извън
стабилните словосъчетания като „домашен/семеен уют“ или без да е прилагателно
(„тук е уютно“). Има ли просто уют? Ключът е последната част на работната
дефиниция – „тук и сега“. Това винаги е било трудно. Не може да си тук и сега,
трябва да стигнеш едикъде си. Ти може и да си на места, които са
обективно уютни – в смисъл, че ако питаш хора „уютно ли е според теб тук“, биха
казали „да“ (да кажем приятно заведение например). Но проблемът е, че няма кой
да те пита и не питаш себе си – следователно не забелязваш уюта (когато
и ако въобще го има в живота ти). Това е по-големият проблем. Ако е
„уютността“ се измерва обективно като температура или разстояние, то има уютни
места. Безспорно. Но, ако уютът е състояние, ти освен външните условия,
имаш нужда и от вътрешните сетива, защо не и способност,
за него. От това и причината да я нарека „полужива“ дума. Може би, до някаква
степен, за да видиш уюта, трябва да си в покой…, което както се досещате
усложнява нещата.
В заключение,
капитализмът сега оказва модерният убиец …на думи. Думи се превръщат в
просто „думи от речниците“, докато ние не се сещаме значението зад тях.
Всъщност това не е текст за думи, а за философията, която изповядваме, в
рамките на културата, в която живеем.
Ако си мечтаеш да си
„герой“. Спаси някоя дума. Използвай я.
- Иво Д. Димов
[1] ГЕНА - КЪСИ ДЪЛГИ (с ЖЛЪЧ и ГРИГОВОР), < https://youtu.be/_9VyhuhafFc >
[2] Тълковен речник < http://talkoven.onlinerechnik.com/ >
[3] Пак там. (Виж бел.2)
[4] Дължа дефиницията на
Елена К.
Коментари
Публикуване на коментар