Отношението ни към смъртта издава отношението ни към живота
Отношението ни към смъртта издава отношението ни към живота
Хора само според
случая,
адаптирани добре към пустота.
Радваме се, ако някой е оцелял,
но приемаме без смут смъртта.[1]
Това май ще бъде още една от публикациите с етикет Личен
блог.[2]
Като че ли има значение дали някой иска или още повече ще реши да
надниква в съзнанието на случаен човек като мен. По-скоро се надявам случайно
аз да успея да вникна – за пореден път чрез великия метод на писането.
Като философ професионалист не веднъж съм казвал, че нефилософи
почти не съществуват. Дори и тези нефилософи, които не притежават качествата за
философстване, все пак притежават своя философия. А без значение дали си
професионален или не, един от въпросите, които никога не те оставят безучастен
е за съзнанието за смъртност, иначе казано – за самата смърт, a.k.a. умирането.
Само че днес не ме вълнува „моята“ смърт или пък това как тя
ми се отразява (също хубава тема, но за друго време), а по-скоро чуждата. И си
го мисля така, някак по-културологично, даже нека е културна антропология. Не „какво
става като умра?“, а „какво става, когато друг умре?“. Какво става в обществото
и какво - в човека наблюдател.
На първо място, бърз исторически преглед. Преди време –
говорим за исторически епохи назад – смъртта на даден човек е събитие обвързано
със сериозна ритуалност. В нея участват всички членове на общността. Популярен
факт например е, че траките (но съвсем не само те) празнуват смъртта,
особено владетелската (*намигва*), защото мъртвият, вярва се, се разделя с
болезнения телесен живот и преминава към едно доста по-щастливо „отвъдно“.
Фанатичния радикален ислямист отива на не знам кое по ред небе с многото
девици, които са само за него. Индианците си имат „Вечни ловни полета“.
Накратко, има нещо като, да кажем, утешителна награда, и не е чак толкова
тъжно, че той някой умира; не е „драма“.
По-нататък имаме силно вярващия средновековен човек, чиито
ритуали са подобни и са произход на съвременните с разликата, че най-вероятно
имат сърцевина. Т.е. Бог е жив (по Ницше, но обратно) и се отдава сериозно
значение на ритуала, защото според него зависи дали мъртвият ще намери покой,
дали няма да стане вампир (вероятно езически остатъци) и т.н. Без да влизам в
детайли, в които и не искам, и не мога, това, което се забелязва е, че имаме
такъв вид осмисляне на смъртта, при който решението на проблема с умирането се
намира в неща като душа, Бог, вяра или пък философската метафизика. И
идеята ми е, че ритуалността е обвързана с това решение на проблема.
В съвременния Западен свят господстващата идеология на
постмодерен универсален неолиберализъм[3]
е проникнала във всяко кътче на човешкото битие, включително мисленето за
смъртта и свързаните ритуали. Днес имаме ритуалност, която е черупка на себе
си, тъй като вече не препраща към мит.[4]
Може да се каже, че и това мислене за смъртта и погребенията е превърнато в
личен избор (това е либералното) – може да има задгробен живот за душата ми –
нещо като ад и рай, или може би е само прераждане, или може би е просто нищо –
ти си решаваш. Може да поискаш да те заровят, може да поискаш да те изгорят и
сложат във ваза с похлупак... (което я прави урна, но все тая, прилича), може
да искаш викингско погребение на реката. Няма проблем, защото ти си решаваш... Щото нямаме
единогласие относно има ли, няма ли душа и пр.
И покрай отказа от душа, и от Бог и т.н., всъщност се
отказваме от смъртта. И тук става дума за правилната смърт. „Правилна“
може да е смъртта идваща след „правилен“ живот. Ако поиграем с думата „правилен“,
тя е подобна на „праведен“, а това вече препраща към призма, през която светът
изглежда по други начини.
Защо отказът от душа или вяра е отказ от смърт? Защото настоящето
на материлиания свят дълбоко и несъзнателно се страхува от собствената си смърт
и съответно прави всичко възможно да я отрече като неизбежно бъдеще. Т.е. вместо
да решаваме проблема на материалното с
нематериално, както преди, ние търсим отговора му в самото него. Чисто логически,
ако решението е в мен, щях ли изобщо да търся решение?
Ако преди имаме душа, Бог, вяра или пък философията като
отговор на неизбежността на бъдещата смърт, сега имаме консумация (на всичко,
което се сетиш[5]) и
развлечения, които да ни вкопчат в настоящия момент. И накрая или се надяваме
да умрем бързо, или атеистът започва да се моли на (това абстрактно понятие) „Вселената“
за още малко настояще.
‘Щото раят е сега, не после. Не отлагай. Вземи кредит.
[1] So Called Crew – „Края“, 2:58
[2] Което
напомням трябва да се интерпретира като Към себе си, защото тук всички
са фенове на Марк Аврелий; p.s.: оказа се, че греша и не е само
личен
[3] Това,
който иска да го разбира. Проучете си го. Допускам, че тука са се зачели само
сериозни хора. 😉
[4] Това е истинската
работата на връзката мит-ритуал. Митът обяснява ритуала, ритуалът напомня
периодично за мита. (според културната теория)
[5] Включително
на други хора (кошмарът на Кант), включително на себе си...
Коментари
Публикуване на коментар