Наполеон и контролираният хаос
[истинско заглавие:] Наполеон, контролираният хаос, и някакви други неща
„Бойното
поле е сцена на постоянен хаос. Победител ще бъде този, който контролира този
хаос, както собствения, така и на врага.“
- Наполеон Бонапарт
След хиатус от малко над 2 месеца реших да се върна с нещо,
което едва ли някой би очаквал от мен – разсъждение върху исторически
проблем. :О
Ще изглежда, че хващам настоящия „тренд“, но и ще опитам да
го използвам за повод да ида отвъд него, като това ще стане, разбира се, през
неговите философски импликации.
Става дума за Наполеон...
Скоба за филма: Да, излезе филма. Да, на Ридли Скот е, да с
Хоакин Финикс е. Да, бюджетен е. И да, очаквах повече.
И не че имам някакви претенции за историческите неточности
(все пак е филм). По-скоро не ми хареса, че филмът показа кой е
Наполеон, но не го разказа. Историческите филми разказват две истории –
история („history“,
дисциплината история) и собствена история („story“, като „разказ“). Филмът беше като визуализатор на
музикално клипче. (От хубавите, но само това.) Така де, не разбирам от кинематография,
но съм културологЕ. Сега обратно към deep shit-а.
* * *
Преподавам цял един урок за Наполеон (урок 18...).
Впрочем нелошо написан. Децата ми пращат миймчета и тиктоци. Не знам дали е
положително или не, но имат отношение. Ако искат да се подмажат, казват, че
гледам през прозореца като Наполеон към морето... Освен, че е продължение на
революцията (Великата френска буржоазна революция от 1789 г. – а за
нея hype-ът е
голям още откакто проф. Кьосев ми я преподаваше – и нямаше как иначе...), защо
все пак Наполеон успява да привлече вниманието, въображението и дори хумора ни?
"Наполеон прекосява Алпите. Очевидно." =Д
За мен е, защото той сякаш живее в една притча. Даже не в. А
живее самата нея. А основното послание в нея е ценно. То се отнася до ползата
от принципа на контролирания хаос. Писателят Робърт Грийн обяснява защо
харесва Наполеон[1]. Той
разграничава два периода в разказа за неговите възход и падение. Границата им е
1806 година. От 1796 до 1806 г. Наполеон печели битка след битка. Според Грийн
това се дължи на гениалните му креативност, умение за анализ на бойното поле в
реално време (чрез система за съобщения), тактиката му наречена „маневрена
война“, но и на неговата смелост.
Той често сам води войниците в първите редове на боя, често
е сред летящите куршуми. Всичко това е проява на споменатия принцип на
контролирания хаос. Точно той го прави военен гений. Самият Наполеон казва, че „смъртта
е нищо, но да живееш победен и безславен, е да умираш всеки ден“.[2]
За кратко време от обикновен офицер, младият корсиканец се
изкачва през лейтенант до генерал, става първи консул (1799), пожизнен консул
(1802) и накрая – император (1804).
Продължителното му падение се дължи, според Грийн, на
властта, която води Наполеон до желанието за контрол. Кампанията в Русия (1812),
Лайпциг (1813) и Ватерло (1815) са само ярките примери. Дори ще прескоча темите
за милионите млади французи загинали в наполеоновите войни; или за ефекта им
върху континента (пример: Виенски конгрес); и дори за „романтичното“ му
усамотение – първо на Елба, после на Св. Елена.
Не че не са важни и не допринасят към това живота на
Наполеон да придобие митологичната, т.е. символна, стойност, която има. Но днес
е важен хаосът. Наполеон никога не е трябвало да става офицер, и особено
император – защото не е аристократ. Но особеното време, в което живее, и особените
му таланти го правят възможен такъв, какъвто става. Като се замисля, не е ли
всяко време особено?... (естетвено, по свой начин)
* * *
В заключение, Наполеон заслужава цялата любов, и цялата
омраза, които получава. Наполеон е виновен и невинен. Наполеон е човек. Но той
е и гений. Наполеон е символ и „притчата“ му ни казва, че за успеха е нужно да владееш
хаоса. Както някакъв самурай в Инстаграм каза: Ако влезеш в битка готов да
умреш, оживяваш. И обратно.
/Безплатна реклама на филма: Ако не ти се чете, гледай го./
Коментари
Публикуване на коментар