Причината да пиша това (но и защо не ми се пише)
Причината да
пиша това (но и защо не ми се пише)
“Това, което изобщо
може да се каже, трябва да се каже ясно; а за това, за което не може да се
говори, трябва да се мълчи.” - Лудвиг Витгенщайн
Писането е променило
цивилизацията и света. Преминали сме от рисунки към символни езици от знаци и
думи, които от своя страна са започнали да съдържат все по-сложни и богати
понятия. Разпалили сме въображението минавайки от конкретно към абстрактно и
сме започнали да се доверяваме на бъдещето, че можем да реализираме в него представите
си, които в настоящето са само идеи. Нещо повече, пишейки всъщност вкарваме в
употреба невероятната способност, която е уникална за нас като бозайници – да
прехвърляме дословно мислите си един на друг, да споделяме,
разпространяваме и дори масовизираме. Може да се допусне и че именно писането е
усложнило и говоренето и после двете са си прехвърляли тенис топчето като в
течение на тази тяхна игра са развили и самото мислене.
Да, трудно
ще се спори, че писането е променило човеците и света. Но какво да правя с него
аз, отделния човек? – ще си кажеш – Как да го използвам?
Един вариант е това, което правя с този
текст. Записвай мислите си по дадена тема. Опитай да ги подредиш. Опитай
текстът да звучи добре. После провери защо не звучи. Пробвай да спазиш
логическите закони, структурните и съдържателни елементи, може би и синоними от
някой речник. И в даден момент си готов да споделяш идеи (вече уточнихме ценното
в това). Вече имаш свой „М-16“[1].
Така можеш да мислиш и говориш по-добре.
Втори вариант е не да споделяш, а да се
обърнеш навътре. И то за един разговор и изследване на собствените мисли. Това си
е направо диалог – защото в диалог не можеш да предвидиш какво ще ти каже
другият (т.е. в случая: какво ти би си казал). Да кажем, че мислиш по даден
проблем. Ако седнеш да запишеш тези мисли, спокойно ще знаеш първите, да кажем,
пет изречения. Но не знаеш какво има след тях. Не знаеш каква мисъл ще
синтезираш поглеждайки ги отстрани върху хартията или екрана, вече „свободен от
тях“. Те пак са твои, но са освободили „RAM“-памет за още. Затова често е трудно
да започнеш да пишеш, но ако упорстваш достатъчно (5-15 мин.), после сякаш се
случва само. Започва трудно, защото ти се иска да измислиш всичко и да остане
само писането – в техническото му измерение. Но точно това казвам – писането
е мислене и в този смисъл е откривателство. Затова не можеш първо да
измислиш и после да напишеш цял текст едновременно. (Дори не
бих отворил тук скобата за това, че за да откриеш мислите си, трябва първо да
ги имаш; и за различните причини да ни е трудно с това...)
Добре, ако
писането е толкова прекрасно нещо, защо не ми се пише?
Ако е подобрило света..., ако ми дава умението за разговор със себе си... и
т.н., защо, да кажем, ме мързи? Има ли слаба страна? Да, има и най-голямата е,
че: Езикът не може да каже всичко. В това число и писането. И май сме го
надценили (поне аз го правя). А и и други забелязват това.
Хосе
Ортега-и-Гасет[2], който
проявил дълбок философски интерес към езика, казва, че езикът е изразяване в
индивидуално-обществена форма – обществена е, защото има правила и готов език,
развит и създаден без твое участие. Като проблемът е, че общественият елемент
неизбежно пречи да изразиш неповторимата си индивидуалност. Т.е. говорейки за
себе си, винаги не говориш само за себе си. Затова всъщност той и твърди, че „словесното
общуване е изтъкано най-вече от мълчания“.[3]
Най-близо до показване на скритито в мълчанието за Ортега-и-Гасет е поезията
като изкуство, защото в нея социалните правила максимално „отслабват хватката
си“.
Другата яма,
с която да се внимава, е тази, в която изпадаш, когато твърде много говориш или
твърде много пишеш. Толкова, че да се „скарат“ двете реалности и едната да
забрави другата. Реалността на идеите, философията, дълбокото мислене и
концепции за света понякога пренебрегва реалността на хляба; на водата и виното;
на спокойното, здраво и послушно собствено тяло; на другите живи същества извън
главата на един човек. Прочутият герой на Казандзакис казва: тялото онемя и
остави да говори устата, ама какво може да каже устата...[4] Ясно
е, че „писателстващите“ сме склонни да прекаляваме с умнотиите си. Но и освен
това самият свят става по-„интелектуален“ в ориентацията си във връзка с
вълните на нови технологични революции и промените в трудовия пазар и пейзажа
от нови професии. Но и това е друга тема.
И щом говорейки мълчим, значи ли това, че не трябва да говорим? Не, но значи, че за това, за което не може да се говори, е време вече да млъкнем. Защо и да не сдобрим скараните реалности?...
[2] Испански
философ, 1883-1955
[3] “Не
може да се проумее в дълбочина възхитителната реалност на езика, ако не изходим
от схващането, че словесното общуване е изтъкано най-вече от мълчания.” -
Хосе Ортега-и-Гасет
[4] „Ех,
бре, докъде изпаднаха хората... Оставиха телата си да онемеят и само с устата
си говорят. Ама какво да каже устата, какво може да каже устата?“ - Никос
Казандзакис, „Алексис Зорбас“
Коментари
Публикуване на коментар