Общото между хората и мислите
„Общото между хората и мислите“ (Време за четене: 2-3 мин.)
„Идеите се раждат без излишна драма
за разлика от хората. Слава богу! Да.“
- Жлъч[1]
Всъщност...
да. Колкото и полемично и дискусионно да звучи, това е жизнеспособно сравнение.
Хората в живота ти наистина са като мисли.
Има мисли,
които са винаги актуални в светогледа ти. Те са толкова константни, че си ги
бетонирал в себе си като истини. А и някои мисли са истина.
Има мисли,
които толкова дълго време имаш, че изглежда, че ще останат твои, но после
откриваш грешка или нещо променя мисленето ти така, че да си несъвместим със
съответните мисли – така изчезват и правят място за нови, но пък чувството за
раздяла рядко е добре дошло.
Има го и
обратното – мисли, които знаеш, че няма да вярваш дълго време, но просто са
достатъчно изящни, че е неустоимо да се ангажираш интелектуално с тях – поне за
кратко, или пък ти трябват за обща култура. Може и да са там колкото да
допълнят познаването ти на целия спектър от възможни мисли по дадена тема. И
после не съжаляваш, че не са били твоите.
Има мисли,
които са открито отровни, ненужни и деструктивни – не ги искаш в главата си.
Гадно ти е само като се сетиш... В главата ти са, но трябва да ги махнеш от
там.
Има мисли,
които всъщност нямаш, но имаш избора да имаш – защото мозъкът не може да мисли
едновременно всичко.
Има
практични мисли, както и някои по-абстрактни и отвлечени.
Има мисли,
на които да стъпиш, когато всичката останала реалност се завърта твърде бързо
около теб или около оста си (значи ти ще бъдеш оста...), и ти се повръща, но
тези са истина, стабилна основа.
Има мисли,
които са като колан за безопасност.
Има и
излишно шумни мисли, които никога не говорят, а само крещят.
Има и
натрапчиви.
И така
нататък. Всички тези видове и тази малка част от евентуална по-пълна и дълга
типология могат да се разпознаят в определени видове хора, роли и групи хора,
които някак присъстват в битието ти.
Освен това,
интересно общо нещо и в човека, и в мисълта по отношение на това как се отнасят
към другия човек, е че човек си мисли, че ги „има“. Но ти нямаш други хора в
пълния смисъл, даже може и в никакъв. Така както нямаш и мислите си – те не са
„твои“. Те играят роля и заемат пространство. Те са там. Помагат, пречат,
„преподават“. Но ти нямаш собственост над тях, и могат да се променят и да
изчезнат. Очаквано или не. Така както се променят и идеите ти, възгледите ти –
и то в мащаби на цели системи. Разликата е, че хората се раждат със излишна
драма (виж паратекста).
Остава да си
зададеш два въпроса. Ти каква мисъл си? Вярва ли някой в теб, често ли те
мисли, или може би се появяваш „на рандъм“ и си отминаваш? Философска мисъл ли
си (това защо ти е)? И по важното – полезна или не, позитивна или не, нужна или
не?
Другото
интересно – какви мисли искаш да мислиш? В какво разсъждение се вписваш?
Вероятно с други подобни мисли. Това добре ли е? Въпросите нямат край, но
засега май тези стигат.
Bottom
line/Tl;DR: Всъщност
хората около теб и мислите ти си приличат по някои неща. Ти не притежаваш хора,
а хората – теб. Идейно е буквално да помислиш какво представляваш („каква мисъл
си“) и каква роля хипотетично играеш в чуждите глави.
– ИД
Коментари
Публикуване на коментар