Любов: философизирана, романтизирана и реална

„It’s hard to talk about love because the word has been weakened by misuse. Which is why I offered the definition I offered, it’s like. It’s an attitude of courage to want the best for life. Because life is very cruel and harsh. And it’s easy to become turned against it and bitter. And there are reasons for that. But it’s not helpful. It’s wrong. Despite the fact that there are reasons for it. Bitterness is of no utility. I’ve met many people who’ve had very, very hard lives. And to see them become bitter is not a surprise. But there’s no utility whatsoever in it. All it does is make it worse. So, grin and bear it, so to speak. And it is an attitude of courage. And truth serves that goal best.“

- Dr. Jordan Peterson

 

1: Въведение

Изключително трудно е да говориш за любов без да звучиш нито „кашкавалено“[1], нито „царевично“[2]. Със сигурно е кашкавален израз като: „Любовта не може да се опише, любовта трябва да се почувства.“ Изразът е и слаб в лицемерието си, поради факта, че той е най-добрият опит на изговарящия го да даде съответното обяснение. (Получава се: „Исках, но нямах желание.“) „Какво е любов?“ е може би най-тежкият въпрос, редом с „Кой съм аз?“. И двата си приличат по това, че най-често имаме индиректен подход към обясняването на концепцията си. Обясняваме понятието „любов“ през това, което те кара да чувстваш; през това, по което се разпознава; през действията, по които се проявява (или приемаме, че се проявява). Но никога не казваме какво точно е. Тя не е нещо. Тя винаги е нещо, което…(прави друго нещо). Така че не е лесно да се избере изходна точка.

Друг „чийзи“ начин да обясниш любовта е: чрез абстракции, метафори и естетизации (т.е. „разкрасявания“). Например, ще ти кажат „любовта е пеперуди в стомаха“, или „да гледаш звездното небе“, или „майчините грижи“, или „готовност да прощаваш“, или какво ли още не. Но това, пак, ти дава идея къде да я откриеш и как изглежда - в смисъла на: как се проявява - без да разбираш нещо същностно за съдържанието ѝ.

 

2: Философизирана

Тежките материалисти[3] ще отсъдят: „Любовта не е нещо повече от био-химия, невро-биология и хормони. Това са нужни хормони за биологичното ни и физическо оцеляване. Романтичната любов е исторически сравнително нов социален конструкт, за който просто си разказваме истории, на които вярваме. „Пеперудите в стомаха“ са просто хормонална реакция.“ Не бих казал, че са критично далеч от истината, но дали това е задоволителен отговор? За мен – едва ли.

Виждаме, че за различни хора, любовта може да е идеална и материална. Ще предложа още контекст. Например според гей философите в Античността, какъвто е Федър от Платоновия диалог „Пир“, хомосексуалната любов е най-чиста и идеална, и свързаните в такава са най-благословени, защото имат възможността да изпитат удоволствие подбудено от тази любов в най-чиста форма. Защо? Защото обикновената хетеросексуална любов е подчинена на биологичните повели и е нужна за репродукция. Т.е. тя служи на материалното и това е нейна слабост, тя е просто нужда. А хомосексуалната е идеална. (Странното е, че в последствие в съчинението си „Държавата“ Платон ще се отметне от този възглед и ще каже, че хомосексуализмът трябва да се третира като инцест в идеалната държава и че „е изконно нечестив, омразен на боговете и най-грозното от грозните неща.“) Но, хомосексуалността е друга тема. Важното, което имам предвид, е че още в древността се мисли през различни подходи към любовта – като нещо идеално и метафизично или като нещо материално, биологична необходимост.

Има и още нещо. Може да се говори за социалните възгледи към любовта (или как споменатата биологична необходимост е инкорпорирана в културата на човешките общества). Всъщност, като се замисля, тази тема е дисертабилна – няма шанс да изговоря всички значими за философията и науката гледни точки за любовта. Съмнявам се, че и на професор би му било лесно. Та това, спорно, е есенцията на битието.

 

3: Псевдоромантизирана (от „Дисни“)

Да обичаш някого отначало е страх да му го кажеш. После е страх да не ти отговори. После е страх да го докоснеш, страх да бъдеш видян гол – физически и психически. После те е страх да не изгубиш обекта на любовта си. После те е страх от…

Не, не. Това трябва да е грешка. Любовта е противоположното на страх. Щом те е страх, не е любов. Ще опитам пак.

Любовта е като в Дисни-филм… Пф, да, бе, да!

Любовта е, когато си малък и си мислиш, че си в „Дисни“-филм. И си малък, чист и битийно неопетнен. И е чувство, което е толкова естествено, но и толкова ново. (Леко замъглено от „Дисни“, но все пак истинско.) Чак те е страх от интензивността на усещането. Чак не искаш да кажеш на никого, за да не се „изцапа“. И ето нещо, в което „Дисни“ те прецаква – кара те да си мислиш, че имаш един изстрел. При което, ако го пропуснеш, животът ти ще приключи. Тук „изстрелът“ не е метафора на конкретен човек, конкретна връзка и пр.. „Изстрелът“ е възможност да бъдеш себе си по непринуден и безстрашен начин, която е лесно да изпуснеш. Понякога има двама души, които я изпускат едновременно. Те умират да се гръмнат взаимно с любовния пистолет в двойно самоубийство, в което да се трансформират и заживеят в нова реалност, обагрена от приятната им лудост. Само че не винаги работи, и не гръмва нито едно оръжие. Ето, „Дисни“ са те прецакали…

Може пък любовта да е, когато вече не си толкова малък, засрамен и уплашен, и започнеш да опознаваш себе си като участник във връзка. Да разбереш собствените си слабости и вини, да видиш чуждите грешки и слаби страни. Да се предизвикаш да прощаваш и приемаш, както и обратното – да не прощаваш и приемаш, и така да дефинираш границите си. Тук смесваш любов към обект с любов към субекта (което значи към себе си).

А за класиците любовта е, когато срещнеш правилния човек, с когото реализираш мечтания си живот - когато сте в точния град, в точния квартал, с точния брой деца и така нататък. Когато познавате навиците си взаимно, но откривате нови неща един в друг. И... всичко е много розово. Само че розово по разумен начин, който включва осъзнаването и превъзмогването на трудности, грешки, компромиси (в подходящ размер, на адекватна цена) и страдания.

 

4: Каквато мисля, че е всъщност

А може би, само може би, любовта е половината съществуване. Изобщо. Може би тя е бялата риба с черно петно на главата (която се гони в кръг с черната на име „Страх“). Може би е любов да видиш факта, че гледаш. Може би любов е цялата ти нагласа към света. Абрахам Тверски казва, че любовта не е нещо, което имаш за даване, нито нещо, което можеш да получиш.[4] Тя е в самото даване. И това интуитивно ми се струва най-правилно. По причина – някаква причина – ни е дадено да живеем живота, за да се учим и да грешим (забележете, че първото не работи без второто). Имаме опцията да намразим живота (защото ни е наранил и огорчил) или да поискаме най-доброто за него, въпреки че е труден или направо ужасен. Ето това е любов. Любовта е и, както казва Джордан Питърсън, нагласа на смелост. Смелост да не намразиш живота. И то въпреки че има достатъчно причини за това. Защото да го намразиш е безполезно, и влошава нещата. И на последно място, любов е да разбереш света и мястото си в него. Мисля, че без това разбиране, е трудно да я проявяваш. А да разбереш света, е „да срещнеш Бог“. Някъде между прекия и преносния смисъл на всичко.

 

Иво Димов

7 декември 2021

---

[1] “cheesy” - Trying too hard, unsubtle, and inauthentic. Specifically that which is unsubtle or inauthentic in its way of trying to elicit a certain response from a viewer, listener, audience, etc.

[2] “corny” - Trying to be cool, but ultimately very uncool indeed, and often even extremely embarrassing

[3] Използвам думата като философско понятие, част от опозицията материализъм-идеализъм; вярване, че светът е само материален, че всичко съществуващо може да се обясни материално.

[4] Истинската любов: обяснена (Абрахам Тверски), < https://lineinthesand21.blogspot.com/2021/12/blog-post.html >