Ами ако Джим Кери е прав?
#личенблог
Ами ако Джим Кери е прав?
Често имам чувството, че искам твърде много, а понякога – твърде малко. Но и в двата случая ми е трудно да си представя как успявам да не искам нищо. Обаче напоследък се появи една мисъл, която раздвижи и обезпокои вътрешния ми свят сериозно: Какво ако Джим Кери е прав? Ами ако трябва да получа всичко, което искам, за да разбера едва тогава, че не го искам?
Джим Кери пожелава това на всички. Той каза: „Пожелавам на всеки да е богат и известен, за да види, че това не е отговорът.“[1] С което казва, грубо, че пожелава желанията ни (осреднено) да се сбъднат.
Принципно, имам много желания. Но имам ново желание – искам да не искам.
Сега по-отдалече. Като малък си представях живота прост. Порастваш (тогава еквивалентно на „завършваш училище“), после има едно относително по-кратко и доста мъгляво нещо като „висше образование“, след което работиш работата си, жениш се, имаш деца, и живееш "нормално".
Не бях предупреден какво всъщност ще се случи – че винаги ще чакам нещо следващо, че ще имам желания. Не бях абониран и за семейна емоционална травма (получих си я без абонамент), и „преоткриване на себе си“ на 20, и механизмите за справяне и защита, и т.н.. Но да не се отклонявам. Да се върнем на желанията.
Ако питаш щастлив човек какво иска, той не иска много или не иска нищо сложно – вероятно ще каже нещо просто като: здраве за мен и семейството ми; приятни почивни дни и редовни заплати. Някой може да вмъкне и актуалните „спад на инфлацията“ и „запазване на мира“. Щастливият (или нека го наречем „удовлетвореният“) рядко крои големи планове. (Впрочем най-щастливите живеят в Бангладеш.)
Неудовлетвореният от живота, от друга страна, често има сериозни желания. За постижения в работа и кариера, за брой цифри в заплатата, за успехи в най-различни сфери, но… за после, за някога. Това може да бъде здравословно и реалистично целеполагане, но може да бъде и бягство в историята за това кой можеш да бъдеш или ще си след време.
А бягството си е бягство. Дали ще избягаш в бирата или шоколада, игрите или тикток, дискотеката или магазините в мола или просто в историята - илюзията съчинена от теб, няма значение. Опасността в последното е импликацията, че ще бъдеш добре, ама не сега. Което прави две лоши неща. Първо, отлага усещането ти за удовлетворение от себе си и живота за неопределено бъдеще (а понякога дори го отлага излишно и неправомерно дълго – защото например не се харесваш и за да свръхкомпенсираш (за да започнеш да заслужаваш харесване) си поставяш нереалистични цели, които няма да изпълниш, което иронично затвърждава изходното ти убеждение, че не заслужаваш харесване). И, второ, пречи ти да отдадеш значение и да приемеш реалността каквато е в момента – точно такава, каквато е точно сега. Това значи, че не си настоящ, че не живееш сега. (А това само по себе си е рецепта за неудовлетворение.)
Така се завърта
спиралата на неудовлетворението и желанията и мечтите, които, уж, веднъж
сбъднати, ще решат проблемите ни. И всичко това е в контекста на общество и
социална йерархия, базирана не само, но предимно на материални ценности.
Когато човек разбере професията ти (или дори месечния ти доход) веднага ще
направи заключения за твоите качества, както и предразсъдъчно
разсъждение дали заслужаваш времето, приятелството или романтичното му
внимание. Казвам „предразсъдъчно“, защото е важно – дори да не е нарочно, то е
там, и го знаем. Няма да има значение дали притежаваш дадени полезни знания
(или дори по-важно – мъдрост) или таланти. Най-лошото, едва ли ще има значение
какви са добродетелите ти. Изключваме факторите като инциденти и лош
късмет.[2]
Просто не ставаш.
И затова сега си мисля, че не искам всичко, което искам. Искам – както казах – да не искам. Искам и да съм себе си (отвратително банално и чийзи клише, знам…, ама е вярно.) И се опасявам, че Джим Кери е вероятно да е прав.
Е, да, не казвам, че всеки е толкова меркантилен, че иска да е „богат и известен“, ама донякъде го казвам. Защото всеки в някаква степен, според реализма и самооценката си, иска нещо от това. И ако допусна, че не е отговорът, и (ако изобщо го получа) го получа във формата, която съм избрал, само за да видя, че не го искам, то какво да искам?
Искам червени и бели вина, средиземноморската диета със салатки, плодове и риба и мед, разходки и спокойствие, и секс до късна възраст. SPOILER: това е рецептата за дълъг живот на Неделина от курса ми по „История и цивилизации“ в Търново. И не че ламтя за дълъг живот – не, не. Просто следвам логиката: ако е дълъг, значи е хубав. Не може лош живот да води до здраве. (Нали?) Така че наздраве. Дано не ни се налага да разбираме в първо лице дали Джим Кери ни е излъгал…
И.Д.
27.10.22, 22:20
[2] Тази идея е застъпена и в друг текст по
свързана тема – Как модерният свят ни прави ментално болни
Коментари
Публикуване на коментар